Тейлър спокойно кръстоса десния си крак върху левия и зачака.
— Мнозина не разбират, агент Тейлър — започна Лушън, — че има доста да се учи, за да стане човек като мен. Аз трябваше да се развия, да се приспособя, да импровизирам и да стана по-изобретателен през годините. — Той повдигна рамене. — Но винаги съм знаел, че ще трябва да го направя. Още от самото начало исках да опитам разни неща… различни подходи и въпреки че смъртта е еднаква, по принцип с всяка жертва трябва да се борави по различен начини. — Думите му прозвучаха така, сякаш убийството беше само елементарен лабораторен експеримент. — Но тези като мен винаги се изправят пред един огромен проблем.
— Какъв? — с премерен интерес попита Тейлър.
Лушън се усмихна безрадостно.
— Докато вие имате неизброими ресурси и екипи от агенти и полицаи, които работят денонощно, за да залавят престъпници, агент Тейлър, хората като мен са самотни души. Моите възможности са много ограничени. Мога да разчитам само на онова, което е в главата ми. — Лушън се втренчи студено в Тейлър, все още пренебрегвайки погледа на Хънтър. — Сигурно знаете, че не много отдавна ФБР публикува изследване, което показва, че във всеки момент в САЩ се разхождат свободно най-малко петстотин серийни убийци. — Той се подсмихна. — Изумително, нали? Хората като мен са много повече, отколкото мислят мнозина. Срещал съм няколко други убийци през годините. Хора, които искат да изтезават и да убиват без друга причина, освен за чисто удоволствие. Хора, които чуват гласове, или поне така им се струва, нареждащи им да убиват. Хора, които си мислят, че вършат някаква божия работа на земята и отървават творението на Господ от грешници. Или хора, които искат да окрилят най-тъмните си желания. Някои от тях искат да учат. Да намерят някого, който да ги учи. Някой като мен. — Лушън даде на Хънтър и Тейлър няколко секунди да осмислят онова, което им беше казал. — Ако исках да взема чирак, мислите ли, че щеше да ми отнеме дълго да намеря кандидат? Трябва само да потърся по улиците на някой голям град в тази наша огромна страна. — Той разпери ръце широко, сякаш искаше да обхване целия свят. — Улиците на Америка са пълни с такива като Тед Бънди, Джон Уейн Гейси и следващия — Лушън Фолтър.
Колкото и скандално да звучеше самохвалното твърдение, Хънтър знаеше, че Лушън е прав.
— Може дори да организираме шоу за таланти, за да открием следващата суперзвезда сериен убиец на Америка. — Лушън направи гримаса, сякаш сериозно се замисли по въпроса. — Трябваше да предложа това на някои кабелни телевизии. Няма да се изненадам, ако някоя от тях се замисли за такова шоу, защото едно е сигурно — ще има по-многобройна публика от повечето си тъпи предавания.
В съзнанието на Хънтър като фойерверки избухнаха спомени за последното разследване на лосанджелиската полиция — сериен убиец, който беше създал свое риалити шоу за убийства онлайн. И точно както беше казал Лушън, публиката масово се включваше в интернет, за да го гледа.
Лушън стана, взе найлонова чаша от металната масичка, приближи се до умивалника в ъгъла, наля си вода и отново седна на ръба на леглото.
— Но да се върнем на вашия въпрос, агент Тейлър — продължи той. — Невинаги постъпвах по същия начин с труповете. — Лушън изпи глътка вода.
Насочи вниманието си към Хънтър.
— Знаех, че ще искаш да започнеш с нея, Робърт. Не само защото тя беше приятелка, но и защото си прав. Наистина Сюзън ми беше първата. И това действително е идеалното място, откъдето да започнем, нали? — Лушън си пое дълбоко дъх и изразът в очите му се промени, сякаш вече не беше затворен между стените и споменът и образите бяха толкова живи, че можеше да ги докосне. — Нека да ти разкажа как започна всичко.
40.
Пало Алто, Калифорния
Двайсет и пет години по-рано
— Наистина ли тръгваш да пътуваш? — попита Лушън, докато слагаше нови питиета на масата.
Сюзън Ричардс кимна.
— Да.
Тя и Лушън бяха завършили психология в университета в Станфорд само преди седмица и все още бяха въодушевени от постижението си. От тогава празнуваха всяка вечер.