Лушън зачака, като я гледаше.
— Опитвам се — рече Сюзън малко изнервено. — Не мога да намеря проклетата дупка.
— Дай да ти помогна. — Той се наведе, хвана закопчалката на предпазния колан и бързо я пъхна в ключалката, а после без предупреждение се доближи до Сюзън и я целуна в устата.
Тя изненадано се дръпна назад.
— Лушън, какво правиш? — Сякаш изведнъж изтрезня.
— Какво мислиш, че правех?
Отминаха няколко секунди на неловко мълчание.
— Лушън… съжалявам, ако съм оставила погрешно убеждение в теб тази вечер или някоя друга вечер. Ти си фантастичен човек, наистина добър приятел и се разбирам с теб страхотно, но…
— Но не изпитваш чувства към мен — довърши изречението ѝ той. — Това ли щеше да кажеш?
Сюзън се втренчи в него.
— Ами ако тук вместо мен седеше Робърт?
Тя се стъписа от въпроса.
— Обзалагам се, че нямаше да се дръпнеш. Напротив, щеше да му се нахвърлиш като евтина курва. Вероятно веднага щеше да се съблечеш, да седнеш на коленете му и нетърпеливо да смъкнеш ципа на панталона му.
— Лушън, какво става, по дяволите? Не мога да те позная. Не приличаш на себе си.
Очите му станаха студени като камък, сякаш животът и чувствата в тях се изпариха.
— Какво те кара да мислиш, че изобщо ме познаваш?
Леденият му тон накара Сюзън да потрепери. Тя все още се мъчеше да разбере какво става, когато той пристъпи към действие, хвърли се върху нея и с лявата си ръка прикова главата ѝ към стъклото.
Не беше закопчал предпазния си колан и това даваше много по-голяма свобода на движенията му.
Сюзън се опита да извика, но той бързо запуши с ръка устата ѝ, сподавяйки всякакви звуци, излизащи от нея. С дясната си ръка отвори малкото отделение между двете предни седалки и бръкна вътре.
Сюзън сграбчи лявата му ръка и се помъчи да я отмести… да я махне от устата си, но дори да беше трезва, Лушън бе много по-силен от нея.
— Всичко е наред, Сюзън — прошепна той в ухото ѝ. — Всичко ще свърши бързо.
С невероятна скорост дясната му ръка се стрелна към лицето ѝ. Тя почувства, че нещо я убоде по врата, и в същия миг очите им се срещнаха.
Нейните бяха пълни със страх, а неговите — със зло.
41.
Лушън разказваше за събитията от онази нощ със същото чувство, с което някой би си спомнил какво е закусвал. И през цялото време не откъсваше поглед от Хънтър.
Робърт направи всичко възможно да остане невъзмутим, но като чу как Лушън е сломил съпротивата на Сюзън, в гърлото му се стегна възел. Помръдна на стола, но не отмести очи от него.
Лушън млъкна, отново пийна вода и замълча.
Всички чакаха.
Мълчание.
— Упоил си я — каза Тейлър.
Лушън ѝ се усмихна невъодушевено.
— Инжектирах ѝ пропофол.
Тя погледна Хънтър.
— Това е бързо действаща обща упойка — поясни Лушън. — Невероятно е с какви неща можеш да се сдобиеш, успееш ли да получиш достъп до сградата на медицинското училище в Станфорд.
— Какво се случи после? — попита Тейлър. — Къде я закара? Какво направи?
— Не, не, не — поклати глава Лушън. — Сега е мой ред да задам въпрос. Такава беше уговорката ни, нали? Засега тази игра на въпроси беше едностранна.
— Добре — съгласи се Тейлър. — Разкажи ни какво се случи после и след това задай въпроса си.
— Няма сделка. Сега е мой ред. Време е най-после да задоволите любопитството ми. — Лушън започна да масажира врата си и сетне отново погледна Хънтър. — Разкажи ми за времето, когато беше малък, Робърт. Разкажи ми за майка си.
Хънтър стисна челюсти.
Тейлър изглеждаше леко озадачена.
— Услуга за услуга — каза Лушън. — Вие като ченгета или психолози, специалисти по профилиране, федерални агенти или каквито и да сте там, винаги се опитвате да разберете как разсъждават хората като мен, нали? Мъчите се да проумеете как работи умът на един безмилостен убиец. Как е възможно едно човешко същество да не зачита живота на друго човешко същество? Как може някой да се превърне в чудовище като мен? — Лушън произнасяше всяка дума с равномерен, монотонен ритъм. — Е, от друга страна, едно чудовище като мен също би искало да знае как разсъждавате вие. Героите на обществото… каймакът… онези, които биха рискували живота си за хора, които дори не познават. — Той млъкна за ефект. — Вие искате да разберете мен. Аз искам да разбера вас. Това е. И както Фройд би ви казал, агент Тейлър, ако искате да се разровите дълбоко в психиката на някого, ако искате да разберете какъв човек е станал, най-добре е да започнете с детството и взаимоотношенията му с майка му и баща му. Не е ли така, Робърт?