Хънтър не отговори.
Лушън бавно започна да пука кокалчетата на пръстите на ръцете си. Неприятният зловещ звук отекна в стените на килията.
— Е, Робърт, моля те, задоволи двайсет и пет годишното ми любопитство.
— Не, Лушън. — Гласът на Хънтър беше спокоен като на свещеник в изповедалня.
— О, напротив, Робърт — отвърна Лушън със същия спокоен тон. — Ще го направиш. Защото, ако искаш да научиш какво още се случи на Сюзън и къде можеш да намериш останките ѝ, ще трябва да удовлетвориш желанието ми.
Възелът в гърлото на Хънтър се стегна още повече.
— Разкажи ми какво се случи, Робърт. Как умря майка ти?
Мълчание.
— И моля те, не ме лъжи, Робърт, защото те уверявам, че ще разбера, ако го направиш.
42.
За момент в паметта на Хънтър проблеснаха спомени за родителите на Сюзън Ричардс. Той и Лушън се бяха срещали с тях два пъти, когато те дойдоха от Невада в Станфорд, за да посетят дъщеря си. Бяха много симпатична двойка. Хънтър не си спомняше имената им, но помнеше колко развълнувани и горди бяха те, че Сюзън е приета в такъв престижен университет. Тя беше първата от двете фамилии, която щеше да следва в университет.
Също като родителите на Хънтър майката и бащата на Сюзън имаха бедняшки произход и никой от тях не бе завършил гимназия, защото се бе наложило да напуснат и да си намерят работа, за да помагат на семейството си. Когато Сюзън се беше родила, си бяха обещали, че ще направят всичко, за да предложат на дъщеря си по-добър шанс в живота, отколкото те бяха имали, и бяха започнали да спестяват пари за образованието ѝ, когато тя е била само на три месеца.
Според законодателството в САЩ, когато няма труп, човек се обявява за мъртъв, ако е изчезнал от дома си и никой не го е виждал или чувал седем или повече години, макар че броят на годините е различен в отделните щати. Въпреки закона, при липсата на останки или конкретни доказателства, Хънтър беше сигурен, че ако родителите на Сюзън Ричардс са живи, те все още хранят макар и минимална надежда. Най-малкото, което можеше да направи, беше да им каже в общи линии какво се е случило и да им даде възможност да погребат достойно дъщеря си.
— Майка ми почина от рак, когато бях на седем години — каза той. Все още изглеждаше отпуснат и спокоен.
Лушън се усмихна победоносно.
— Да, това вече го знам, Робърт. Какъв вид рак?
— Мултиформен глиобластом.
— Най-агресивният вид първичен рак на мозъка — равнодушно каза Лушън. — Трябва да е било тежък удар. Колко бързо се разви?
— Много бързо. Лекарите го откриха твърде късно. Тя издъхна три месеца след като ѝ поставиха диагнозата.
Сега беше ред на Тейлър да помръдне на стола.
— Страда ли? — попита Лушън.
Хънтър отново стисна челюсти.
Лушън се наведе напред, сложи лакти на коленете си и съвсем леко започна да потрива ръце.
— Кажи ми, Робърт. — Следващите четири думи бяха изречени бавно, с паузи между тях. — Страда ли майка ти? Викаше ли от болка нощем? Превърна ли се от силна, усмихната и жизнена жена в неузнаваема торба от кожа и кости? Молеше ли се да дойде смъртта?
Хънтър разбра, че Лушън е променил играта, поне за момента. Вече не се интересуваше да влезе под кожата на Тейлър. Днес мишената беше той и старият му приятел вършеше адски добра работа.
— Да — отговори Хънтър.
— Да? — попита Лушън. — За какво?
— За всичко.
— Кажи го.
Хънтър си пое дъх.
Лушън зачака.
— Да, майка ми страда. Да, викаше от болки нощем. Да, превърна се от силна, усмихната, жизнена жена в неузнаваема торба от кожа и кости. И да, молеше се да дойде смъртта.
Тейлър го погледна крадешком и почувства, че кожата ѝ настръхва.
— Как се казваше майка ти? — попита Лушън.
— Хелън.
— В болница ли умря или у дома?
— У дома. Не искаше да ходи в болница.
— Разбирам — кимна Лушън. — Искала е да бъде със семейството си… с хората, които е обичала. Много благородно, макар и странно садистично, че е пожелала седемгодишният ѝ син да стане очевидец на страданията и болката ѝ… предполагам, че са били изключително мъчителни.
За Хънтър бе невъзможно да запази спокойно изражението на лицето си в лавината от спомени. Той отмести поглед встрани и стисна устни, за да си даде малко време. Когато отново заговори, гласът му беше овладян, но не скриваше тъгата му.
— Майка ми работеше като чистачка на минимална надница. Баща ми беше нощен пазач и за да добави към малката си заплата, през деня се хващаше на каквато работа намереше. Краят на всеки месец винаги беше борба в дома ни дори когато и двамата бяха здрави. Нямахме спестявания, защото никога не оставаха пари за пестене. Ниската здравна осигуровка на баща ми не покриваше разходите. Не можехме да си позволим да настаним майка ми в болница. Тя можеше да остане само у дома.