Последва дълго мълчание.
— Еха, много тъжна история, Робърт — студено каза Лушън. — Направо чувам цигулки. Кажи ми, ти беше ли вкъщи, когато майка ти умря?
Хънтър поклати глава.
— Не.
Лушън отново седна в обичайната си поза, кимна спокойно и каза:
— Казах ти, че ако излъжеш, ще разбера, Робърт. И това беше лъжа. Разговорът свърши.
Изненаданият поглед на Тейлър се стрелна между Хънтър и Лушън.
— Забрави за останките на Сюзън — добави Лушън. — Никога няма да ги намериш. Желая ти успех, докато обясняваш това на семейството ѝ.
43.
Лушън се обърна и бавно се приближи до умивалника.
Тейлър напрегна тяло на стола, но неловкият момент продължи само няколко секунди, а после Хънтър вдигна ръце в знак, че се предава.
— Добре, Лушън, съжалявам.
Лушън прокара пръсти през косата си, но остана с гръб към Хънтър и Тейлър. Не бързаше, сякаш обмисляше извинението на Хънтър.
— Е, предполагам, че не мога да те обвиня, нали, Робърт? Трябваше да провериш дали наистина мога да разбера кога лъжеш. Логично е. Защо да ми имаш доверие? По-рано не можех да разбера дали лъжеш или не. Ти не показваш издайнически знаци. Винаги си запазвал каменно изражение във всяка ситуация. — Лушън най-после се обърна към двамата разпитващи. — Е, стари приятелю, вероятно остаряваш или аз съм станал много по-добър в разчитането на мислите и реакциите на хората.
Хънтър не се съмняваше в това. Мнозина серийни убийци ставаха експерти в наблюдаването на хората и разчитането на езика на тялото им и тайните знаци. Това им помагаше да изберат правилната жертва и подходящия момент да нанесат удара си.
— И така — продължи Лушън, — в името на доброто старо време ще подмина тази неискреност, но не ме лъжи пак, Робърт. — Той отново седна. — Може би ще искаш да коригираш отговора си?
Последва кратко мълчание.
— Да, бях у дома, когато майка ми почина — каза Хънтър. — Както споменах, баща ми работеше нощем като пазач, а тя издъхна през нощта.
— Значи си бил сам с нея?
Хънтър кимна.
Лушън зачака, но Хънтър не предложи нищо повече.
— Не спирай, Робърт. Плашеха ли те нощем писъците ѝ?
— Да.
— Но не си отивал да се скриеш в стаята си, нали?
— Не.
— И защо?
— Защото повече се страхувах от това да не бъда там, ако тя се нуждае от мен.
— И нуждаеше ли се тя от теб в онази последна нощ?
Хънтър затаи дъх.
— Нуждаеше ли се тя от теб, Робърт?
— Да — отговори Хънтър.
— Как се нуждаеше от теб? И не забравяй, не ме лъжи.
— Хапчета.
— Какви хапчета?
— Майка ми ги взимаше. Прогонваха болката, поне за известно време. Но докато ракът се засилваше в нея, въздействието на хапчетата намаляваше.
— И е трябвало да гълта все повече и повече.
Хънтър кимна.
На лицето на Лушън се изписа замислено изражение и миг по-късно устните му се разтеглиха в дяволита усмивка.
— Но те са били болкоуспокояващи с рецепта, нали? — попита той. — Вероятно много силни, опиати, и това означава, че предозирането им би било фатално. И хапчетата не са били до леглото ѝ, нали, Робърт? Не може да са били там. Рискът от свръхдоза по невнимание би бил твърде голям. Къде бяха? В банята? В кухнята? Къде?
Хънтър мълчеше.
— Хапчетата, Робърт. Къде ги държахте? — настоя Лушън.
Хънтър чу заплаха в гласа му.
— Баща ми ги държеше в бюфета в кухнята.
— Но в онази нощ майка ти те е помолила да ѝ ги дадеш.
— Да.
Лушън почеса белега на лявата си буза.
— Не е издържала вече на болката, нали? Предпочитала е да умре. Всъщност се е молела да умре и ти си бил пратеникът, защото си ѝ ги занесъл, нали? Колко хапчета ѝ даде, Робърт? — попита Лушън и после го осени прозрение. Той вдигна ръка и в същото време отвори по-широко очи. — Не, почакай. Занесъл си ѝ цялото шишенце, нали?
Хънтър не каза нищо, но спомените му го върнаха в онази нощ.
През нощта винаги беше по-лошо. Писъците ѝ звучаха по-силно, а стенанията бяха по-болезнени. Всеки път го караха да трепери — но не както когато му беше студено, а напрегнато треперене, което идваше дълбоко отвътре. Болестта ѝ донесе много болка и му се искаше да направи нещо, за да ѝ помогне.
Седемгодишният Робърт беше чул мъчителните писъци на майка си и предпазливо бе отворил вратата на стаята ѝ. Плачеше му се. Откакто тя се беше разболяла, често му се плачеше, но баща му каза, че не трябва.
Болестта ѝ бе променила външността ѝ. Беше толкова слаба, че ребрата ѝ стърчаха през провисналата кожа. Красивата ѝ руса коса беше оредяла и сплъстена. Някога блестящите ѝ очи бяха загубили жизнеността си и сега бяха хлътнали дълбоко в очните кухини.