Треперейки, Робърт спря на вратата. Майка му се беше свила на кълбо на леглото и бе допряла колене до гърдите си. Ръцете ѝ бяха плътно увити около краката. Лицето ѝ беше изкривено от болка. Тя присви очи и се опита да съсредоточи погледа си върху дребната фигурка на вратата.
— Моля те, миличък — промълви, когато позна сина си. — Можеш ли да ми помогнеш? Не издържам на болката.
Робърт положи усилия да преглътне сълзите, заседнали в гърлото му.
— Какво да направя, мамо? — Гласът му беше немощен като нейния. — Искаш ли да повикам татко?
Тя успя само леко да поклати глава.
— Татко не може да помогне, миличък, но ти можеш. Ще дойдеш ли тук… моля те. Ще ми помогнеш ли?
Изглеждаше различна. Под очите ѝ имаше тъмни торбички. Устните ѝ бяха напукани и покрити с корички.
— Ще ти стопля мляко, мамо. Ти обичаш прясно мляко.
Робърт би направил всичко, за да види отново майка си да се усмихва. Докато пристъпваше към нея, нова болка разтърси тялото ѝ.
— Моля те, миличък. Помогни ми. — Тя дишаше задъхано и учестено.
Въпреки онова, което му беше казал баща му, Робърт не можеше повече да сдържа сълзите си, които се затъркаляха по бузите му.
Майка му видя, че той е уплашен и трепери.
— Всичко е наред, миличък. Всичко ще бъде наред — каза тя с треперещ глас.
Робърт се приближи и сложи ръка в нейната.
— Обичам те, мамо.
Думите му напълниха очите ѝ със сълзи.
— И аз те обичам, миличък. — Леко стисна ръката му. Не ѝ бяха останали сили. — Нуждая се от помощта ти, миличък… моля те.
— Какво да направя, мамо?
— Можеш ли да ми дадеш хапчетата, миличък? Знаеш къде са, нали?
Той избърса нос с опакото на ръката си. Беше уплашен.
— Те са много нависоко — каза Робърт, като криеше очите си от нея.
— Не можеш ли да ги достигнеш, миличък? Моля те, направи го заради мен. Боли ме толкова отдавна. Нямаш представа колко много ме боли.
Очите му бяха пълни със сълзи и всичко изглеждаше замъглено и изкривено. Сърцето му беше празно и имаше чувството, че силите са го напуснали. Без да пророни дума, Робърт бавно се обърна и отвори вратата.
Майка му се опита да го извика, но гласът ѝ беше толкова слаб, че от устата ѝ излезе само шепот.
Робърт се върна след няколко минути и донесе поднос с чаша вода, две бисквити с крем и шишенцето с лекарството. Тя се втренчи в него. Не можеше да повярва на очите си. Много бавно и с непоносима болка се надигна и седна. Той се приближи, сложи подноса на нощното шкафче и ѝ даде чашата вода.
Много ѝ се искаше да го прегърне, но едва имаше сили да се движи, затова му се усмихна искрено. Опита се да отвори шишенцето, но пръстите ѝ бяха твърде немощни. Погледна сина си. Очите ѝ молеха за помощ.
Робърт взе шишенцето от треперещите ѝ ръце, натисна капачката и я завъртя по посока, обратна на часовниковата стрелка. Изсипа две хапчета в ръката си и ѝ ги предложи. Тя ги взе, сложи ги в устата си и ги преглътна, без да пие вода. Очите ѝ умоляваха за още.
— Прочетох етикета, мамо. Там пише, че не трябва да взимаш повече от осем на ден, а с тези двете, които току-що изпи, станаха десет.
— Много си умен, миличък — отново се усмихна тя. — Няма друг като теб. Много те обичам и съжалявам, че няма да видя как растеш.
Очите му пак се напълниха със сълзи. Майка му уви кокалестите си пръсти около шишенцето, но той го стискаше здраво.
— Всичко е наред — промълви тя. — Сега всичко ще бъде наред.
Робърт колебливо пусна шишенцето.
— Татко ще се ядоса.
— Няма, миличък. Обещавам. — Майка му пъхна още две таблетки в устата си.
— Донесох ти любимите бисквити, мамо. — Той посочи подноса. — Моля те, изяж поне една. Днес не си яла много.
— Ще изям, миличък, след малко. — Тя глътна още няколко хапчета. — Когато татко се върне у дома, кажи му, че го обичам. Ще го направиш ли заради мен?
Робърт кимна и се втренчи в празното шишенце.
— Защо не отидеш да почетеш някоя книга, миличък? Знам, че обичаш да четеш.
— Мога да чета тук, мамо, за да не си сама. Ще седна в ъгъла, ако искаш. Няма да вдигам шум. Обещавам.
Майка му протегна ръка и погали косата му.
— Ей сега ще ми стане по-добре. Болката започва да преминава.
Клепачите ѝ сякаш натежаха.
— Ще пазя стаята. Ще седна до вратата.
Тя се усмихна измъчено.
— Защо искаш да пазиш вратата, миличък?
— Ти ми каза, че понякога Господ идва и отнася болните хора на небето. Не искам да те вземе, мамо. Ще седна до вратата и ако той дойде, ще му кажа, че ти си по-добре и да не те взима, а да си отива.
— Ще кажеш на Господ да си отиде?
Той кимна енергично.