Майка му се усмихна отново.
— Много ще ми липсваш, Робърт.
Тейлър погледна Хънтър и почувства как сърцето се сви в гърдите ѝ.
Устните на Лушън започнаха да се разтварят в студена усмивка, като напукващ се лед над тъмно замръзнало езеро.
— Излязъл си от стаята, така ли? — попита той.
Хънтър кимна.
— И тогава са започнали кошмарите — каза в заключение Лушън като психолог, който най-после е разчупил бариера на пациент.
В подземния коридор настъпи неловко мълчание, но не за дълго. Втренчил поглед в Лушън, Хънтър най-после прогони спомена.
— Сюзън, Лушън — каза той. Тъгата беше изчезнала от гласа му. — Ти получи каквото искаше, а сега ни разкажи какво се случи, след като я упои в колата.
44.
Ла Хонда, на 30 километра от Поло Алто, Калифорния
Двайсет и пет години по-рано
Сюзън Ричардс се стресна и се събуди от силния звук на затръшваща се врата. Въпреки внезапния шум очите ѝ се отвориха бавно и замигаха, сякаш вятър беше навял в тях песъчинки, които драскаха роговицата ѝ.
Клепачите ѝ бяха натежали и уморени и колкото и да се мъчеше, не можеше да фокусира очите си върху нищо. Всичко около нея беше голямо размазано петно.
Първото, което осъзна, беше, че главата ѝ е замаяна, сякаш е попаднала в мъглив сън и не може да се събуди. Устата ѝ бе пресъхнала, езикът ѝ беше като шкурка. И после долови миризмата — на мръсотия, влага и плесен, на старо и противна. Нямаше представа къде се намира, но тук миришеше на място, занемарено от години. Въпреки ужасната смрад белите ѝ дробове настояваха за въздух и когато си пое дъх, Сюзън усети вкуса на гранясало в стаята. Едно дълбоко вдишване я накара да се задави.
Изведнъж, докато кашляше отчаяно, тя почувства остра, мъчителна болка.
Едва след няколко секунди изтощеното ѝ тяло най-после определи източника. Идваше от дясната ѝ ръка.
Осъзна, че седи на някакъв твърд и страшно неудобен стол. Китките ѝ бяха завързани зад облегалката на стола, а глезените — за краката му. Цялата беше мокра, обляна в пот. Опита се да вдигне главата си, която беше клюмнала на гърдите ѝ, и движението разпрати вълни на гадене в стомаха ѝ.
Не можеше да определи какво осветява стаята, може би лампа в ъгъла или стара крушка, окачена на тавана, но каквото и да беше, обливаше помещението в слабо жълтеникаво сияние. Очите ѝ най-после се отместиха надясно и се помъчиха да се съсредоточат върху ръката ѝ и източника на болката. Все още беше зашеметена и чак след минута зрението ѝ се проясни и мъглата се разсея. И в същия миг сърцето ѝ се изпълни с ужас.
— Боже мой. — Думите се отрониха неволно от устните ѝ.
Огромно парче кожа липсваше от ръката ѝ — от рамото чак до лакътя. Виждаше се само окървавена плът. За миг ѝ се стори, че раната е жива. По ръката ѝ се стичаше кръв, капеше от пръстите ѝ върху бетонния под и образуваше голяма тъмночервена локва до стола.
Сюзън извърна глава и повърна в скута си. Усилието я накара да се почувства още по немощна и замаяна.
— Съжалявам за това, Сюзън — чу се познат глас. — Никога не си можела да понасяш вида на кръв, нали?
Тя се закашля няколко пъти и се опита да изплюе противния вкус на повърнато от устата си. Очите ѝ се насочиха напред и най-после се фокусираха върху фигурата, която стоеше пред нея.
— Лушън… — едва доловимо промълви Сюзън.
В съзнанието ѝ проблеснаха образи от изминалата вечер в Рокерския клуб. После си спомни, че седеше в колата на Лушън… гневния му поглед. И след това — нищо.
— Какво… — Не можа да довърши изречението. Гърлото ѝ беше твърде крехко, за да произведе звуци. Очите ѝ отново се стрелнаха инстинктивно към дясната ѝ ръка и тялото ѝ се разтрепери.
— О — безразлично каза Лушън и протегна ръка зад себе си, — не се тревожи за това. Мисля, че това грозно нещо няма да ти липсва.
Той ѝ показа голям стъклен буркан, пълен с бледорозова течност. Вътре плаваше нещо. Сюзън присви уморените си очи, но пак не разбра какво е.
— О, съжалявам — рече Лушън, виждайки смущението ѝ, и бръкна в буркана с ръката си с ръкавица, за да извади плаващия предмет. — Позволи ми да ти покажа. Сега краищата са се сгърчили малко. — Той ги изглади и разпъна мокрото парче кожа, което беше одрал от ръката ѝ преди по-малко от час. — Татуировката е отвратителна, Сюзън. Нямам представа защо си мислеше, че е страхотна.
В устата на Сюзън отново се надигнаха киселини и тя пак започна да се дави и да кашля отчаяно.
Развеселен, Лушън изчака пристъпа да свърши.
— Но мисля, че ще стане чудесен сувенир — продължи той и кимна два пъти. — И знаеш ли какво? Наистина смятам да се пробвам като колекционер. Искам да видя как ще се почувствам. Да проверя теорията за това. Какво ще кажеш?