Лушън говореше за триадата «Макдоналд» — основаваща се на психологията теория, според която наличието на три поведенчески индивидуални особености — жестокост към животните, обсебеност от паленето на огън и напишкването в леглото след петгодишна възраст при децата — говори за склонност към насилие по-късно в живота и по-конкретно към убийства. Макар изследванията да са показали, че статистически не са открити значими връзки между триадата и насилниците убийци, ако трите показателя се разделят, жестокостта към животни определено е индивидуална особеност, която доказано се проявява в ранните етапи на живота на голям брой заловени серийни убийци. Хънтър много добре знаеше това.
Лушън използва показалеца си, за да изчопли нещо, което се беше заклещило между предните му два зъба.
— Е, давай, стари приятелю. Анализирай каквото искаш, но съм сигурен, че ще те изненадам.
— Ти вече ме изненада.
Ъгълчетата на устните на Лушън се извиха нагоре в самодоволна усмивка.
— Въпреки ловните ми дни — продължи той — сънищата ми започнаха през първата година в гимназията.
На лицето на Тейлър се изписа интерес.
— В сънищата си не ловувах, а наранявах хора. Понякога такива, които познавах, друг път хора, които никога не бях виждал… само произволни създания на въображението ми. Сънищата бяха с много насилие и много страшни, но ме изпълваха с вълнение и ме караха да се чувствам добре, толкова добре, че не исках да се събуждам. Не исках да свършват… тогава започнах да фантазирам през деня, докато бях буден. Главната роля в тези… — Лушън се замисли за точните думи — да ги наречем «интензивни фантазии» обикновено принадлежеше на хора, които не харесвах… учители, хулиганчета, някои мои роднини… но невинаги. — Той млъкна и направи гримаса, сякаш искаше да каже: «Все едно». — Сюзън обаче не беше от тях. Тя никога не е била част от фантазиите или сънищата ми за насилие. Случайно се вмести в идеалния профил онази нощ. — Лушън стана, отиде до умивалника и отново напълни с вода чашата си. — Това беше истинската причина да искам да уча психология и криминално поведение — продължи той и се върна на ръба на леглото. — Да се опитам да разбера какво става в главата ми. Защо там гъмжи от фантазии за насилие. — Той почука с върха на показалеца си дясното си слепоочие. — Защо ми харесват толкова много и мога ли да направя нещо, за да се отърва от тях. — Засмя се. — Но ме очакваше изненада. Университетът имаше обратния ефект. Колкото повече учех и повече теории четях за това как психолозите мислят, че работи умът на един убиец, толкова повече се заинтригувах. — Лушън млъкна и изпи глътка вода. — Исках да ги проверя всичките.
— Да ги провериш? — попита Тейлър. — Кого? Или какво?
— Теориите — отговори Хънтър, прочитайки мислите на Лушън.
Тейлър го погледна.
Лушън посочи Хънтър и направи гримаса, сякаш искаше да каже «Позна, Робърт».
— Исках да проверя теориите. — Той се наведе напред. — Ти не беше ли заинтригуван, Робърт? Като студент с такъв ненаситен ум, не искаше ли да разбереш какво наистина става в съзнанието на един убиец? Какво всъщност го кара да убива? Не искаше ли да знаеш дали теориите, които изучавахме, са верни или само куп глупави догадки, стъкмени от група учени психолози?
Хънтър продължи мълчаливо да го наблюдава.
— Е, аз исках — добави Лушън. — Колкото повече теории изучавах, толкова повече ги сравнявах с начина, по който ме карат да се чувствам фантазиите ми. И след това една от теориите най-после се оказа вярна за мен.
Лушън погледна Тейлър така, че тя се почувства гола и уязвима.
— Ще се опитате ли да отгатнете коя е теорията, агент Тейлър?
Тя отказа да бъде сплашена.
— Теорията, според която трябва да си извратен боклук и шибан в главата, за да направиш това, което си извършил ли? — отвърна Тейлър, но без гняв или вълнение в гласа.
Думите ѝ само накараха Лушън да се усмихне.
— Робърт? — Той отмести поглед към Хънтър и повдигна вежди.
Хънтър не беше в настроение за игрички, но Лушън все още държеше всички карти.
— Един ден фантазиите може да не се окажат достатъчни.
Лушън се ухили по-широко и отново се обърна към Тейлър.