— Пикапът се забил в съседната постройка с тоалетните — допълни Кенеди. — Дори ако сърдечният удар не е убил господин Гарнър, то сблъсъкът със сигурност го е направил.
— Това е първият неочакван обрат — каза Тейлър и вдигна показалеца на дясната си ръка. — Докато се отклонявал от заведението и се насочвал към тоалетните, пикапът закачил задната част на син форд «Таурус», паркиран навън. Колата била на единия клиент.
Тейлър млъкна и посегна към куфарчето си, което беше до бюрото на капитан Блейк.
— Пикапът блъснал форда достатъчно силно, за да се отвори капакът на багажника — отново се обади Кенеди.
— Шерифът не го забелязал — каза Тейлър, — защото изтичал навън. Главната му цел била да се погрижи за шофьора на пикапа и пътниците, ако е имало такива.
Тя бръкна в куфарчето си и извади цветна снимка с размер трийсет на двайсет сантиметра.
— Но заместникът му го е видял — обяви тя. — Докато бягали навън, нещо в багажника на форда привлякло погледа му.
Хънтър зачака.
Тейлър се приближи до него и му даде снимката.
— Ето какво видял в багажника.
5.
Национална тренировъчна академия на ФБР, Куонтико, Вирджиния
На 4235 км от Лос Анджелис
От десет минути специален агент Едуин Нюман стоеше в контролната стая за килиите в сутерена на една от няколкото сгради, които съставляваха ръководния център на Академията на ФБР. Въпреки множеството монитори, свързани с камери за видео наблюдение, монтирани на източната стена, цялото му внимание беше съсредоточено върху една-единствена и много специфична видео картина.
Нюман не беше стажант в Академията, а много опитен и добре квалифициран агент от Отдела за бихейвиористичен анализ, който беше завършил обучението си преди двайсет години. Той работеше във Вашингтон и преди четири дни специално бе дошъл във Вирджиния, за да разпита новия затворник.
— Помръднал ли е изобщо от един час? — попита Нюман, обръщайки се към техническия специалист, който седеше пред голямото табло с контролни уреди срещу стената с мониторите.
Специалистът поклати глава.
— Не, и няма и да помръдне, докато лампите не угаснат. Както ти казах, този човек е като машина. Не бях виждал такова нещо. Откакто го доведоха преди четири вечери, той не е нарушил установения си ред. Спи по гръб, гледа в тавана със сключени върху стомаха ръце като труп в ковчег. Затвори ли очи, не помръдва — не трепва, не се обръща, никакво въртене, почесване, хъркане и будене посред нощ да пикае, нищо. Вярно, от време на време изглежда уплашен, сякаш няма ни най-малка представа защо е тук, но през повечето време спи като човек, който няма абсолютно никакви грижи на света и се излежава в най-удобното легло, което може да се купи с пари. А мога да ти кажа — той посочи екрана, — че леглото изобщо не е такова. Това е най-неудобното дървено легло с тънък като хартия дюшек отгоре.
Нюман се почеса по кривия нос, но не каза нищо.
— Този тип е като вечен часовник, настроен с швейцарска прецизност, мамка му — продължи техническият специалист. — Можеш да сверяваш часовника си с него.
— Какво искаш да кажеш? — попита Нюман.
Специалистът се засмя носово.
— Всяка сутрин, точно в пет и четирийсет и пет, той отваря очи. Без будилник, без шум, без запалване на лампи, без обаждане от нас или агент, който да нахлуе в килията му да го събуди. Прави го сам. Точно в пет и четирийсет и пет — събужда се.
Нюман знаеше, че личните вещи на затворника са иззети. Той нямаше часовник или нещо друго, с което да следи времето.
— И като отвори очи — добави специалистът, — се втренчва в тавана точно за деветдесет и пет секунди. Нито секунда повече, нито секунда по-малко. Може да изгледаш записите от последните три дни, ако искаш.
Нюман не реагира.
— След деветдесет и пет секунди той става от леглото, свършва си работата в отходното място и после ляга на пода и прави лицеви опори, последвани от коремни преси — всичко по десет пъти. Ако не го прекъснат, ще направи по петдесет с минимални почивки. И без никакво сумтене, пухтене и гримаси, само чиста решителност. Носят му закуската някъде между шест и половина и седем часа. Ако не е свършил с гимнастиката, той продължава, докато приключи, и едва тогава сяда и спокойно изяжда храната. И я изяжда всичката, без да се оплаква, каквито и безвкусни буламачи да сложим в подноса. След това го водят на разпит. — Техническият специалист се обърна да погледне Нюман. — Предполагам, че ти го разпитваш.