— Какво искаше да каже Лушън, когато спомена, че приятелката ви Сюзън случайно се е вписала в идеалния профил онази нощ? — попита тя.
Хънтър чакаше кафето му да изстине. Не беше от хората като Карлос Гарсия, партньора му в лосанджелиската полиция, които си наливаха вряло кафе и след пет секунди го изпиваха, сякаш беше хладка вода.
Той насочи поглед към нея.
— Лушън и Сюзън току-що бяха завършили Станфорд. За нея университетските дни бяха свършили. Вече не трябваше да ходи на лекции. Тя нямаше работа, нито шеф, гадже или съпруг. Нямаше за къде да бърза. Семейството ѝ живееше в Невада. Никой не очакваше да я види или чуе скоро, особено след като вече беше разгласила на всички, че смята да пътува, когато се дипломира.
— За това, ако изчезне — допълни Тейлър, подхващайки мисълта на Хънтър, — хората ще предположат, че е осъществила намерението си да пътува. Няма причина някой да се безпокои, поне известно време.
— Именно — съгласи се Хънтър. — Обстоятелствата в онзи момент са я направили възможно най-подходящата жертва. Анонимна. Няма да липсва на никого. И Лушън много добре е знаел това.
Висока младолика сервитьорка с дълга черна коса, сплетена на плитка «рибена кост», се приближи до масата им.
— Сигурни ли сте, че не желаете да погледнете менюто? — попита тя с лек италиански акцент. — Мога да ви препоръчам ньоки със специалното сирене на главния готвач и сос от домати и босилек. — Усмихна им се очарователно. — Толкова е вкусно, че ще искате да оближете чинията.
Ньоки беше любимото италианско ястие на Хънтър, но въпреки това не беше в настроение за ядене.
— Звучи много съблазнително — усмихна ѝ се той, — но днес не съм гладен. Може би някой друг път. — Кимна на Тейлър.
— И аз не съм гладна. За мен само кафе, благодаря.
— Няма проблем — отвърна сервитьорката и ги огледа. — Надявам се, че ще изгладите нещата — любезно добави тя. — Хубава двойка сте. — Усмихна им се дружелюбно още веднъж и после тръгна да вземе поръчките на малка група клиенти, които седяха през няколко маси.
— Такива вибрации ли излъчваме? — попита Тейлър, когато сервитьорката се отдалечи. — Че сме двойка, която се опитва да изглади нещата?
Хънтър се усмихна развеселено и повдигна рамене.
— Предполагам.
За миг Тейлър, изглежда, се почувства неловко, но бързо възвърна хладнокръвното си изражение.
— Вярваш ли, че Сюзън не е била част от фантазиите на Лушън? — попита тя. — Мислиш ли, че наистина е била първата му жертва? И че той не я е изнасилил?
Хънтър се облегна назад на стола си.
— Защо смяташ, че би излъгал за това?
— Не съм сигурна. Вероятно се опитвам да разбера защо, щом Сюзън е била първата му жертва, а той не е имал «фантазии за насилие» за нея, е убил нея, а не някой друг… непознат?
Хънтър се намръщи.
— Мисля, че изяснихме това преди малко.
— Не, не говоря за онази нощ или дори за онази седмица, Робърт. Имам предвид, че въпреки обстоятелствата тогава, когато Сюзън е изглеждала «идеалната жертва», освен ако всичко не е било преструвка, тя и Лушън уж са били приятели. По думите му той дори е проявил романтичен интерес към нея, а това предполага емоционална привързаност.
Кафето на Хънтър беше изстинало достатъчно и той отпи голяма глътка.
— А ти смяташ, че сигурно за извършителя е много по-трудно да отвлече, частично да одере и после да убие човек, когото познава, приятел, някого, когото харесва.
— Точно така — кимна Тейлър. — Особено ако този човек е първата му жертва. Ако Лушън не е фантазирал да убие Сюзън, тогава защо ще изтезава и убива «приятелка»? Лесно е можел да намери друга, анонимна жертва, напълно непозната, в някой бар или нощен клуб или проститутка — човек, към когото не изпитва никакви чувства и за когото не му пука.
— За Лушън Сюзън е била именно такава.
Тейлър се намръщи озадачено.
— Ти гледаш на нещата през твоите очи, Кортни — каза Хънтър и остави чашата с кафето си на масата. — Опитваш се да ги разбереш с твоя ум. И когато го правиш, се намесват твоите чувства. Трябва да се помъчиш да погледнеш през очите на Лушън. Неговата психопатия не е съсредоточена върху жертвата.
Тейлър се втренчи в него. Всеки агент от отдела за бихейвиористични науки към ФБР знае, че има два основни типа агресивни психопати. Първият тип — съсредоточените върху жертвата — са онези, за които тя е най-важната част в уравнението. Извършителят фантазира за специфичен тип жертва, затова всички, които избира, трябва да съответстват на този тип, да се вписват в профила. И обикновено става дума за външен вид. При психопатите, съсредоточени върху жертвата, цялата фантазия се върти около външността на жертвата. Физическите качества ги вълнуват и «възбуждат». Повечето пъти защото им напомнят за някой друг. В тези случаи винаги има някаква силна емоционална връзка и в девет от десет пъти фантазиите включват някакъв вид сексуален акт. Почти сигурно е, че изнасилват жертвата, преди или след като я убият.