Дрезгавият му глас звучеше още по-слабо и гърлено след дългия уморителен ден и пакета цигари, който беше изпушил.
Хънтър нанесе бърза последна серия тежки удари на боксовата круша, която тромаво се залюля назад и встрани, сякаш вече ѝ беше достатъчно и най-после бе победена. Робърт я хвана и я спря. Дишането му беше измъчено, лицето — тъмнорозово, а вените на ръцете и раменете му бяха изпъкнали от усилието и допълнителния приток на кръв. Задъхан, той опря чело в крушата и изчака дишането му бавно да възвърне нормалния си ритъм. От брадичката му капеше пот върху обувките му и пода.
Кенеди се приближи.
— Някакви новини от Ла Хонда? — най-после попита Хънтър, все още прегърнал боксовата круша.
Кенеди кимна невъодушевено.
Робърт дръпна със зъби каишките от велкро на боксовите ръкавици и се обърна с лице към директора.
— Накарах четирима агенти да проверят мястото.
Хънтър пъхна дясната си ръка под лявата мишница и измъкна боксовата ръкавица, а после изхлузи и другата.
— Намерили са къщата, за която спомена Лушън. — Кенеди хвърли хавлия на Хънтър. — Агентите последвали указанията на Лушън и започнали да копаят. Копали един час. — Той даде на Хънтър голям плик. — И ето какво намерили.
Робърт бързо изсуши лицето и ръцете си, взе плика и извади две разпечатки на снимки. Докато очите му поглъщаха образите, сърцето му отново ускори ритъма си.
Първата показваше цял човешки скелет със стари и побелели от времето кости, който лежеше в гроб, дълбок метър и петдесет.
Втората беше близък кадър на черепа.
Хънтър дълго и мълчаливо гледа снимките, задържайки погледа си на втората много по-дълго от първата, сякаш мислено възстановяваше лицето на Сюзън.
Кенеди отстъпи назад, давайки му малко време, а после отново заговори:
— Тъй като вече знаем, че Лушън е сериен убиец, протоколът изисква да разкопаем цялото място наоколо, за да потърсим останки и от други трупове. Операцията е голяма и няма как да я проведем, без да включим местните власти и ярко да осветлим случая.
— На твое място бих изчакал, Ейдриън. — Хънтър не беше голям любител на протокола. — Нека поне да приключим с разпитите. Засега Лушън беше откровен с нас. Ако в района има заровени и други трупове, имам чувството, че той ще ни каже. В момента разгласяването на случая няма да е от полза за никого.
Кенеди обикновено играеше по правилата, но сега беше склонен да се съгласи с Робърт.
— Най-малко след два дни и няколко теста ще потвърдим дали това наистина е скелетът на Сюзън Ричардс — каза той.
— Това е скелетът ѝ — отговори Хънтър и върна снимките в плика.
Директорът го погледна озадачено.
— Лушън няма причина да лъже — каза Робърт.
Въпросът остана в очите на Кенеди.
— Вече знаем, че Лушън е убил Сюзън — поясни Хънтър. — Той ни го каза и парчето татуирана кожа в рамка в мазето му го потвърди. Ако се беше отървал от трупа ѝ така, че да не може да бъдат намерени никакви останки, щеше да ни съобщи. — Посочи плика. — Ако това са останките от някой друг човек, когото Лушън също е убил, няма смисъл да ни казва, че са на Сюзън, защото знае, че и без това ще ги анализираме.
Кенеди кимна.
— Разбирам, но за да бъдеш сигурен, мисля, че е по-добре да изчакаш официално потвърждение, преди да се свържеш с родителите ѝ.
Хънтър кимна бавно и после отново избърса лицето и ръцете си с хавлията. Да съобщи новината на родителите на Сюзън не беше задача, която очакваше с нетърпение.
— Трябва да се изкъпя.
— Ела в кабинета ми след това — каза Кенеди. — Искам да ти покажа още нещо.
55.
Двайсетина минути по-късно Хънтър, с коса, все още влажна от душа, се върна в кабинета на директора. Специален агент Тейлър също беше там. Беше развързала конската си опашка и русата ѝ вълниста коса бе разпусната на раменете ѝ. Носеше тясна черна пола със запасана в колана синя блуза, черни найлонови чорапи и черни обувки с висок ток и каишки. Седеше на едното кресло пред бюрото на Кенеди и държеше същите снимки на останките на Сюзън, които Хънтър бе видял в спортната зала.
Кенеди стана зад бюрото си.
— Още ли пиеш шотландско уиски? — обърна се той към Робърт.
Чистото малцово уиски беше най-голямата страст на Хънтър. За разлика от мнозина той знаеше как да оцени вкуса му, вместо само да се налива с него, въпреки че понякога напиването вършеше работа.
Робърт кимна.
— А ти?