Кенеди кимна.
— Когато се върнахме, след като открихме «картините» от човешка кожа, Лушън призна, че наистина има дневник. Всъщност той каза, че има повече от един и там е документирал всичко — места, където е ходил, хора, които е убил, и още. Не се впусна в подробности и ние не настояхме, но сега всичко се връзва.
Кортни неспокойно започна да усуква краищата на косата си, а Кенеди стана.
— Значи смяташ, че е убивал хора в продължение на повече от двайсет години само за да докаже нещо… и да напише книга? — попита той.
— За нас може да звучи, че е искал да докаже нещо, Ейдриън, но за него е много повече от това. Така както ти си посветил живота си на ФБР и ОБН и както един изследовател отдава живота си на работата, така и Лушън е посветил живота си на тази идея. Той мисли, че се е посветил на нещо, което никой друг не е направил… да създаде нещо, което ще промени картината в криминалната психология. Всеки е заблуден по свой начин, спомняш ли си?
Кенеди отново отмести поглед встрани, но този път Хънтър не го изтълкува погрешно.
— Има ли нещо друго? — попита той… — Нещо, което не ни казваш?
Кенеди повдигна рамене и сви устни. Върна се до бюрото си, издърпа най-горното чекмедже и извади тетрадка — същата, която му беше дал специален агент Крис Уелч в стаята за наблюдение в сектора с килиите.
Хънтър веднага позна тетрадката като една от онези, които той и специален агент Тейлър бяха видели в мазето на Лушън.
— За съжаление може би си прав, Робърт — каза Кенеди. — Защото намерихме това.
58.
Хънтър взе тетрадката от ръцете на Кенеди, сякаш беше нещо, от което се бе страхувал от години, и я разгърна.
Тейлър застана до него.
На първата страница те видяха грубовата рисунка с черен молив на женско лице, което пищеше, изкривено в агония.
Робърт отмести очи от страницата и погледна Кенеди.
Директорът на ОБН му направи знак да продължи.
Хънтър прелисти на втората страница, на която нямаше рисунки, а само написан на ръка текст. Той веднага позна почерка на Лушън.
Започна да чете.
Предполагам, че мисленето ми започва да се променя. Отначало след всяко убийство изпитвах силно чувство на вина, както очаквах, че ще бъде. Понякога в продължение на месеци. Много пъти бях близо да се предам. Много пъти си обещавах да не го правя отново. Но докато времето минаваше и чувството на вина постепенно намаляваше бавно и неотклонно, желанието да го направя пак се завръщаше. Исках да се завърне. С всяка жертва периодът на вина ставаше все по-кратък, докато сега почти не съществува — най-много два дни. Няма съмнение, че умът ми се е приспособил. Сега убиването се е превърнало в нещо естествено за мен. Когато съм навън, често се оглеждам наоколо и щом очите ми се спрат на някого в бар, във влак, на улицата… където и да е, се улавям, че мисля колко лесно мога да го убия. Колко силно мога да го накарам да пищи. Колко болка мога да причиня, преди да го убия. И тези мисли ме вълнуват повече от всякога.
Прогонването им става все по-трудно, но истината е, че не искам да ги прогоня. Сега разбирам, че убиването наистина може да бъде много силен опиат. По-силен от всеки наркотик, който съм опитвал. И аз съм напълно пристрастен. Но въпреки зависимостта си научих, че се нуждая от някакъв отключващ механизъм, за да ме тласне от ръба.
Този отключващ механизъм може да бъде каквото и да е — определен физически тип, който съответства на определена външност, начинът, по който някой ми говори или ме гледа, начинът, по който някой се облича, парфюмът, нещо, което прави, държането… Не знам, докато него видя.
Снощи го видях.
Хънтър прелисти страницата, но спря да чете и отново погледна Кенеди, който беше бръкнал дълбоко в джобовете на панталона си. Увисналите му бузи сякаш бяха натежали повече през последните няколко дни и тъмните кръгове под очите му бяха придобили още по-нездрав вид. Погледът му беше вперен в тетрадката в ръцете на Хънтър.
Робърт се върна на написаното на страниците.
Беше късно. Току-що си бях поръчал третото двойно шотландско уиски. И не търсех нищо и никого. Исках само да се напия, това беше всичко. Всъщност много ми се искаше да се разкарам оттам. Случайно се бях озовал във Форест Сити, Мисисипи. Не си бях запазил стая в хотел. Реших да се напия, да заспя в колата на паркинга, да се събудя по някое време на другия ден и да потегля.
Нещата обаче не се развиха така.
Седях в далечния край на бара и си траех, гледайки да не се набивам на очи. Нямаше много клиенти. Барманът се опита да се държи дружелюбно и да поведе разговор, но аз го отрязах.
Докато ми наливаше следващото питие, в заведението влезе нов посетител. Едър мъж, много по-едър от мен — смесица от мускули и мазни тлъстини. Беше и по-висок от мен, най-малко десетина сантиметра. Барманът му викаше Джед.