Очите на Лушън намериха Карън, която седеше в другия край на залата, почти скрита сред другите студенти. Той предположи, че не е по-висока от метър петдесет и пет. Отстъпи встрани, за да я огледа по-добре. Гримът ѝ беше по-различен, отколкото на другите момичета — по-тежък, готически. Носеше черна тениска с надпис «Дъ Кюър» и щампа на лице с рошава черна коса, тежък грим на очите и размазано червило. Лушън не беше сигурен, но предположи, че това е един от групата.
Онова, което обаче привлече вниманието му, бе голямата цветна татуировка на дясното ѝ рамо. Щом я съзря, Лушън затаи дъх. Изведнъж паметта му се изпълни с образи на Сюзън и случилото се в онази нощ преди малко повече от година. Образи как внимателно изрязва кожата от ръката ѝ. Спомените му предизвикаха силно главозамайване, нещо, което не беше чувствал от оттогава, и за миг му се зави свят и едва не загуби равновесие.
«Какво е това?» — запита се той, докато се успокояваше и присвиваше очи, гледайки татуировката. Изглежда бяха две големи птици, но оттам, където стоеше, не можеше да бъде сигурен. Сигурен беше обаче, че Карън Симпсън няма да завърши Йейл. Съдбата ѝ щеше да бъде много, много по-различна.
Не му отне много време да се сприятели с Карън. Всъщност това се случи по-късно същия ден. През следващите два часа той я следи от разстояние, докато в средата на следобеда му се предостави идеална възможност. Тя току-що беше излязла от сградата на психиатричната болница, когато спря и започна да търси нещо в раницата си. Рови вътре около две минути и после се отказа. Въздъхна дълбоко и ядосано и се огледа наоколо, изглеждаше малко объркана.
— Всичко наред ли е? — попита Лушън, възползвайки се от възможността, и колебливо се приближи до нея. Изражението на лицето му бе дружелюбно, приятно и невинно.
Карън се усмихна свенливо.
— Да, всичко е наред. Само че, изглежда, съм изгубила картата си на кампуса, а това не е най-доброто, което можеш да направиш в първата си седмица в такъв голям комплекс.
Университетът Йейл се простира на площ осемстотин трийсет и седем акра и има повече от единайсет хиляди студенти.
— Вярно е — съчувствено се усмихна Лушън. — Но май извади късмет. Дай ми секунда. — Той вдигна пръст, за да ѝ направи знак да почака, и бръкна в раницата си. — Ето. Знаех си, че е тук някъде. Вземи я. — И даде на Карън нова карта на кампуса.
— О! — Очите ѝ блеснаха от изненада. — Сигурен ли си?
— Да, разбира се. Аз се ориентирам много добре. Не съм си подреждал раницата, затова картата е била тук от известно време. — Той повдигна рамене в жест «Какво да се прави?». — Къде трябва да отидеш?
— Опитвам се да намеря гробището на Гроув Стрийт.
Британското произношение на Карън на думата гробище отново предизвика усмивка на устните на Лушън.
— Еха, до там има доста вървене. — Той посочи на юг. — Защо искаш да отидеш на гробището, ако мога да попитам?
— О, не, гробището не ми трябва. То е само ориентир. Трябва да отида в сградата с лабораторията «Дънам», а си спомням, че е срещу гробището.
Лушън кимна.
— Да, така е, но виж, и аз отивам натам. Може да те изпратя.
— Сигурен ли си?
— Да, разбира се. Отивам в центъра «Бектън», който е точно срещу лабораторията «Дънам».
— Какъв късмет. — Карън преметна раницата на дясното си рамо. — Е, ако не те притеснявам, би било чудесно. Много ти благодаря.
И после, със замислено изражение на лицето, Лушън я погледна изпод вежди.
— Чакай малко. — Той насочи пръст към нея. — Ти беше на лекцията по разследваща психология и противозаконно поведение тази сутрин, нали? — Изпълнението му можеше да му спечели място в театрално училище.
На лицето на Карън се изписа изненада.
— Да. И ти ли беше там?
— Седях отзад. Правя докторска дисертация.
Тя се изненада още повече.
— И аз. Наскоро се прехвърлих от Юнивърсити Колидж в Лондон.
— Еха, Лондон? Винаги съм искал да отида в Лондон. — Той протегна ръка. — Аз съм Лушън, между другото.
И така те станаха приятели.
Лушън вече знаеше, че ще убие отново. Преди осем месеца бе започнал да фантазира как ще го направи и колкото повече мислеше за това, толкова по-трудно му ставаше да контролира импулсите си. Запознанството с Карън Симпсън го изпълни с чувство на огромно облекчение, сякаш бе намерил отдавна изгубено парче от картинен ребус, който от месеци измъчваше съзнанието му.
Не искаше да се престарава обаче. Знаеше, че другите ще ги видят заедно, затова не трябваше да изглежда така, сякаш е най-добрият приятел на Карън или че проявява романтичен интерес. Това щяха да са първите хора, на чиито врати щяха да почукат властите, след като тя изчезнеше. Не, Лушън внимаваше да изглежда само като един от приятелите на Карън. Дори по-скоро познат, отколкото приятел.