«О, боже!»
Опита се да размърда пръсти.
Нищо.
Ръцете си.
Нищо.
Краката.
Нищо.
Раменете. Нищо.
Можеше да движи само очите си.
Тя плъзна поглед надолу по тялото си и видя, че седи на евтин метален стол. Не беше завързана. Ръцете ѝ бяха свободни и видяха от двете страни на стола.
За миг ѝ се стори, че сънува, че много скоро ще се събуди в леглото си и ще смее и чуди защо мозъкът ѝ е произвел такива мъчителни образи, но после забеляза движение вдясно от себе си, и страхът, който се засили в сърцето ѝ, я убеди, че това не е сън.
Очите ѝ се стрелнаха по посока на движението.
— Добре дошла, поспаланке — каза Лушън и излезе от сенките.
Само за няколко секунди Карън осъзна, че всичко в него е различно. Освен това беше облечен с дълъг лабораторен прозрачен найлонов работен комбинезон. Маратонките му също бяха покрити със сини найлонови терлици.
Той ѝ се усмихна.
Тя се опита да каже нещо, но езикът ѝ беше натежал и подут. От гърлото ѝ излязоха само нечленоразделни звуци.
— За жалост няма да можеш да кажеш много. Инжектирах ти сукцинилхолин — обясни Лушън.
В очите на Карън избухна страх.
Сукцинилхолинът е нервно-мускулен анестетик, който блокира връзките между нервите и мускулите и причинява парализа на скелетните мускули. В случая с Карън — на цялото тяло. Нервната система обаче остава непокътната. Тя щеше да чувства всичко.
Лушън погледна часовника си.
— Ще бъдеш в това състояние още известно време. — Приближи се до нея. — Знаеш ли, не съм голям почитател на татуировките. Не знам дали съм ти казвал, но ще призная, че дизайнът на дясното ти рамо е много хубав. Японски е, нали? — Докато говореше, той извади дясната си ръка иззад гърба и металното острие блесна на слабата светлина.
В очите на Карън нямаше място за повече страх. Те се изпълниха със сълзи, а от гърлото ѝ отново се изтръгнаха неразбираеми звуци.
Лушън се приближи още.
— Главната причина да те парализирам — каза той — беше, защото не искам да се мяташ насам-натам и да объркаш нещо. Работата е деликатна. — Погледна острия като лазер хирургичен скалпел в ръцете си. — Ще те заболи малко.
По лицето на Карън започнаха да се стичат сълзи.
— Но добрата новина за теб е, че… съм го правил и преди.
66.
Карън умоляваше тялото си да се раздвижи. Опита се да събере всичката сила и воля, която ѝ беше останала, но това не беше достатъчно. Тялото ѝ не реагираше, колкото и усилия да полагаше. Помъчи се да изпищи, да говори, да се моли, но езикът ѝ беше като огромен мъхест молец в устата.
Бавно и сръчно Лушън използва скалпела и разряза кожата на рамото ѝ. Първата капка кръв бликна и той я избърса с марля, а след това много внимателно продължи да изрязва кожата от рамото ѝ.
Главата на Карън беше парализирана, клюмнала напред и малко надясно. Брадичката ѝ почти докосваше гърдите. Лушън нарочно я беше сложил в тази поза. Знаеше, че щом анестетикът подейства, тя няма да може да движи врата си, а само очите си. Той искаше тя да може да вижда какво става.
И Карън виждаше.
Когато Лушън се приближи, очите ѝ се стрелнаха надясно и тя видя как скалпелът пронизва кожата ѝ и кръвта на рамото си, но беше толкова уплашена, че ефектът от болката се забави. Почувства острата и дълбоко проникваща болка след няколко секунди и издаде животинско гърлено ръмжене.
Одирането на кожата и заразителният страх на Карън изпълниха Лушън с вцепеняващо мозъка задоволство, което не можеше да си обясни. По-приятно от всеки наркотик, за който се сещаше.
Процедурата не му отне много време и към края Лушън сякаш се носеше във въздуха, опиянен от химичните вещества, които мозъкът му изпускаше в кръвообращението. Той би извършил одирането на кожата два пъти по-бавно, но Карън издържа само няколко минути и после припадна. Лушън искаше да я свести и да види паниката ѝ, затова прекъсна процеса на изрязването на кожата, за да я върне в съзнание, преди да продължи. И това отне време.
Когато най-после приключи, той изчака Карън да се свести и вдигна окървавеното парче кожа с татуировката, за да ѝ го покаже.