Фьодор Достоевски
Престъпление и наказание
ЧАСТ ПЪРВА
I
В началото на юли, в една небивало задушна привечер, един млад човек излезе от стаичката си, която наемаше от други наематели на улица С-на, и бавно, сякаш неуверено, се запъти към К-ин мост.
Той благополучно избягна по стълбите среща с хазайката си. Стаичката му се намираше непосредствено под покрива на висока пететажна къща и приличаше повече на гардероб, отколкото на жилище. Хазайката му, от която наемаше стаичката с готвенето и разтребването, живееше един етаж по-долу в отделна квартира и всеки път, когато излизаше, непременно трябваше да минава покрай нейната кухня, почти винаги широко отворена към стълбището. И всеки път, когато минаваше, младият човек изпитваше някакво болезнено и страхливо чувство, от което се срамуваше и което го караше да се мръщи. Беше задлъжнял до гуша на хазайката и го беше страх да я среща.
Не че беше толкова плашлив и потиснат, напротив, но от известно време беше изпаднал в нервно и напрегнато състояние, подобно на ипохондрия. Дотолкова се беше затворил в себе си и усамотил от всички, че го плашеше всяка среща, не само срещата с хазайката. Беше смазан от бедност; но дори оскъдицата беше престанала напоследък да го гнети. Беше оставил всичките си насъщни работи и не се занимаваше с тях. Всъщност от никаква хазайка не го беше страх каквото и да кроеше тя против него. Но да се спира на стълбището, да й слуша празните приказки за всички тези всекидневни глупости, които никак не го интересуват, всички тия настоявания да си плати, заплахите, оплакванията и на всичкото отгоре да е принуден да усуква, да се извинява, да лъже — не, по-добре да се спусне някак като котка по стълбите и да се измъкне, без никой да го види.
Впрочем този път страхът да не срещне кредиторката си изненада дори самия него, когато се намери навън.
„Какво съм намислил да направя и същевременно от какви глупости ме е страх! — помисли си. — Хм… да… всичко е в ръцете на човека и всичко му се изплъзва изпод носа единствено само от страх… това си е аксиома… Интересно, от какво най-много се страхуват хората? От нова стъпка, от собствената си нова мисъл най ги е страх… Впрочем… аз прекалено много приказвам. Затова и нищо не върша, защото приказвам. Но впрочем може и така: приказвам, защото нищо не върша. То сега, през този последен месец се научих много да дрънкам, докато се свирах по цял ден в моята дупка и си мислех… разни врели-некипели. Сега защо съм тръгнал? Нима съм способен на това? Нима това е сериозно? Съвсем не е сериозно. Само така, залъгвам се с фантазии; детинщини! Да, всъщност наистина детинщини!“
Навън беше страшно горещо, при това задушно, блъсканица, навсякъде вар, греди, тухли, прах и онази особена лятна смрад, така добре позната на всеки петербургчанин, който няма възможност да наеме дача — всичко това неприятно потресе и без това разстроените нерви на младежа. А непоносимата воня от кръчмите, които в тази част на града са особено много, и пияните, които срещаше на всяка крачка въпреки делничния час, довършваха отвратителния и тьжен колорит на картината. Чувство на най-дълбоко омерзение се изписа за миг на финото лице на младия човек. Между другото, той беше рядко красив, с прекрасни тъмни очи, тъмнорус, над среден ръст, тънък и строен. Но скоро като че ли потъна в някаква дълбока замисленост, по-точно дори в някакъв унес, и тръгна, вече без да забелязва нищо наоколо, пък и без желание да го забелязва. Само от време на време си измърморваше нещо, поради това че беше свикнал да произнася монолози, както току-що си призна. Същевременно и сам съзнаваше, че мислите му от време на време се объркват и че е съвсем изтощен — втори ден, откак нищо не беше ял.
Беше толкова лошо облечен, че някой на същия хал сигурно би се засрамил да излезе навън посред бял ден с такива дрипи. Впрочем в квартал като този трудно можеше човек да учуди някого с облеклото си. Близостта на Сенния площад, изобилието от специален род заведения и преимущественото население от работници и занаятчии, свряно в тези улици и улички в центъра на Петербург, изпъстряха понякога общата панорама с такива субекти, че би било странно човек да се учуди, срещайки някой по-особен образ. Но толкова злобно презрение се беше натрупало вече в душата на младия човек, че въпреки цялата си понякога много млада чувствителност, той най-малко се срамуваше от дрипите си навън. По друго беше при среша с някои познати или предишни другари, с които изобщо не обичаше да се среща… И все пак, когато един пиян, неизвестно защо и накъде откарван точно тогава по улицата в огромна каруца, впрегната с огромен товарен кон, му викна изведнъж, минавайки край него: „Ей ти, немска капело!“ и се разкрещя с цяло гърло, като го сочеше с пръст — младият човек изведнъж се спря и панически се хвана за шапката си. Шапката беше висока, кръгла, цимерманова, но много износена, съвсем избеляла, изпокъсана и лекедисана, без периферия и по най-безобразен начин изкривена на една страна. Но не срам, съвсем друго чувство, подобно дори на уплаха, го беше обзело.