— Тя, че е загубена, загубена е, както съм и аз, ами ти, умнико, що си се проснал като парцал и за нищо не те бива. Преди, казващ, си ходил да учиш децата, ами сега що нищо не вършиш?
— Върша… — неохотно и мрачно каза Расколников.
— Какво вършиш?
— Работа…
— К’ва работа?
— Мисля — сериозно отговори той, след като помълча малко.
Настася се запрелива от смях. Тя беше веселячка и когато я разсмееха, смееше се беззвучно, като се олюляваше и се тресеше с цялото си тяло, докато чак не й прималееше.
— Ами много ли пари наизмисли? — успя да изрече най-после.
— Без обувки не мога да уча децата. Пък и плюл съм на това.
— В кладенеца не плюй.
— За уроците плащат копейки. Какво мога да направя с тези копейки? — продължи той неохотно, като че отговаряше на собствените си мисли.
— А ти искаш наведнъж целия капитал? Той я погледна странно.
— Да, целия капитал — твърдо отговори, след като помълча.
— Брей, я по-полека, да не ме изплашиш. Много си страшен. За питка да ходя ли или не?
— Както искаш.
— А, забравих! Вчера, докато те нямаше, дойде писмо за тебе.
— Писмо! За мене! От кого?
— От кого, не знам. Три копейки мои дадох на раздавача. Ще ми ги върнеш ли, а?
— Донеси го, за Бога, донеси го! — извика развълнуван Расколников. — Господи!
След минута писмото се появи. Точно така: от майка му, от Р-а губерния. Той чак пребледня, когато го вземаше. Отдавна вече не беше получавал писма; но сега и нещо друго изведнъж му стегна сърцето.
— Настася, върви си, за Бога; ето ти трите копейки, само, за Бога, по-скоро си върви!
Писмото трепереше в ръцете му; той не искаше да го отвори пред нея; искаше да остане насаме с това писмо. Когато Настася излезе, бързо го доближи до устните си и го целуна; после още дълго се взира в почерка на адреса, в познатия му и мил дребен и наклонен почерк на майка му, която някога го беше учила на четмо и писмо. Той се бавеше; дори сякаш се боеше от нещо. Най-после го отвори: писмото беше голямо, дебело, близо два листа; два големи пощенски листа бяха изписани ситно-ситно.
„Мили ми Родя — пишеше майка му, — ето повече от два месеца, откак не съм беседвала с тебе писмено, от което и аз самата страдах и даже няколко нощи не спах от мисли. Но ти навярно няма да ме упрекнеш за това мое неволно мълчание. Ти знаеш колко те обичам; ти си ни едничък — на мене и на Дуня, ти си всичко за нас, цялата ни надежда и упование. Да знаеш само какво ми беше, когато научих, че вече от няколко месеца си напуснал университета поради липса на средства, и че си изгубил уроците и всичките си други доходи! Как можех да ти помогна аз с моите сто и двадесет рубли годишна пенсия? Петнадесетте рубли, които ти изпратих преди четири месеца, бях взела назаем, както сам знаеш, срещу същата тази пенсия от тукашния търговец Афанасий Иванович Вахрушин. Той е добър човек, пък и беше приятел на баща ти. Но тъй като му дадох правото да получава пенсията вместо мене, трябваше да чакам, докато се изплати дългът, а това стана едва сега, така че през всичкото това време не можех нищо да ти изпратя. Но сега, слава Богу, мисля, че мога да ти изпратя още, и изобщо ние можем сега да ти се похвалим, че щастието ни се усмихна, за което бързам да ти съобщя. Но преди всичко досещаш ли се, мили Родя, че сестра ти вече от месец и половина живее при мене и ние занапред повече няма да се разделяме. Слава тебе, Господи, свършиха се изтезанията й, но ще ти разкажа всичко поред, за да знаеш как стана всичко, дето сме го крили от тебе досега. Когато ти ми писа, преди два месеца, че си чул от някого колко много е теглила Дуня от грубостите в дома на Свидригайлови, и ми искаше точни обяснения — какво можех да ти отговоря тогава? Ако ти бях писала цялата истина, сигурно щеше да зарежеш всичко и дори пеша да дойдеш при нас, защото аз познавам характера и чувствата ти и ти не би позволил да обиждат сестра ти. Аз самата бях в отчаяние, но какво можех да сторя? Пък и не знаех тогава цялата истина. А най-голямото затруднение беше, че Дунечка, като постъпи миналата година в дома им като гувернантка, взе предварително цели сто рубли с условието да й удържат всеки месец от заплатата, и, значи, дори не можеше да напусне, преди да си е изплатила дълга. Тази сума (сега мога всичко да ти обясня, безценни ми Родя) тя взе най вече, за да ти изпрати онези шестдесет рубли, които така ти трябваха и които получи от нас миналата година. Ние тогава те излъгахме, че са от спестени пари на Дунечка, но не беше така и сега ти откривам цялата истина, защото сега по волята Божия всичко се промени и тръгна на по-хубаво и за да знаеш колко те обича Дуня и какво безценно сърце има. Наистина господин Свидригайлов отначало се е държал с нея много грубо и на масата проявявал неучтивост и й се присмивал… Но не искам да се впускам във всички тези мъчителни подробности, за да не те тревожа напразно, след като вече всичко е минало. Накратко казано, въпреки доброто и благородно отношение на Марфа Петровна, съпругата на господин Свидригайлов, и на всички домашни, на Дунечка й било много тежко — особено когато г-н Свидригайлов се е намирал, по стар навик от полка, под влиянието на Бакхус. Но какво се оказа впоследствие? Представи си, този щур човек отдавна вече изпитвал страст към Дуня, но криел това зад привидната си грубост и презрение към нея. И сам той може би се е срамувал и е изпадал в ужас, като е виждал, че е вече на възраст и баща на семейство, а храни такива лекомислени надежди, и затова, без да ще, го е било яд на Дуня. А може би той с грубото си държание и с насмешките си е искал просто да скрие от другите цялата истина. Но най-накрая не издържал и се осмелил да направи на Дуня явно и гнусно предложение, като й обещавал разни подаръци и дори да зареже всичко и да замине с нея в някое друго имение или дори в чужбина. Можеш да си представиш всичките й страдания! Да напусне веднага мястото не могла не само защото им е дължала пари, но и защото е щадяла Марфа Петровна, която би могла изведнъж да заподозре нещо и следователно да се внесе в семейството раздор. Пък и за самата Дунечка щеше да стане голям скандал; нямаше да й се размине току-тъй. И още много други причини имаше, така че Дуня не можеше да се надява да се измъкне от този ужасен дом, преди да са минали шест седмици. Ти, разбира се, познаваш Дуня, знаеш колко е умна и какъв твърд характер има. Дунечка може да понесе много неща и даже в най-тежките случаи да намери у себе си достатъчно великодушие, че да не загуби своята твърдост. Тя даже на мене не ми беше писала всичко, за да не ме разтревожи, а ние често си пращахме по някоя вест. Развръзката настъпи неочаквано. Марфа Петровна случайно подслушала как мъжът й увещавал Дунечка в градината, разбрала всичко превратно и нея самата обвинила, като мислела, че тя е причината за всичко. И още веднага в градината станала страшна сцена: Марфа Петровна даже ударила Дуня, нищо не искала да чуе, цял час крещяла и най-накрая заповядала веднага да върнат Дуня при мене в града с проста селска каруца, в която нахвърляли вещите й, бельото, дрехите, кое както им паднало, без даже да ги подредят. А в това време завалял проливен дъжд и Дуня, оскърбена и опозорена, е трябвало да пропътува с някакъв селянин цели седемнадесет версти в открита каруца. Помисли сега какво можех да ти пиша в отговор на твоето писмо, което получих преди два месеца, и за кое да ти пиша? Аз самата бях в отчаяние; да ти пиша истината не смеех, защото ти щеше да бъдеш нещастен, огорчен и възмутен, пък и какво би могъл да направиш? Може би щеше и себе си да погубиш, пък и Дунечка ми забрани; а да запълвам писмото си с глупости и с какво да е, когато в душата ми имаше такава скръб, не можех. Тук цял месец из града се разправяха клюки около тази история и дотам се стигна, че ние с Дуня даже и на черква не можехме да идем от презрителни погледи и шушукания, дори на висок глас се говореше пред нас. Всички познати взеха да странят от нас, всички престанаха даже да ни поздравяват и научих, че търговски служещи и някои чиновници искали да ни нанесат долно оскърбление, като намажат вратата ни с катран, заради което хазаите започнаха да настояват да напуснем квартирата. Причина за всичко това беше Марфа Петровна, която успя да изложи и окаля Дуня във всички семейства. Тя познава тук всички и през този месец непрекъснато идваше в града и понеже е малко бъбрива и обича да разправя за семейните си работи и особено да се оплаква от мъжа си на всеки срещнат, което е много лошо, успя за късо време да разнесе цялата история не само из града, но и в околията. Аз се поболях, но Дунечка беше по-твърда от мене; да можеше само да видиш как понасяше всичко и дори ме утешаваше и ободряваше! Тя е ангел! Но с Божията милост нашите мъки се свършиха: господин Свидригайлов се опомнил и се разкаял и навярно от съжаление към Дуня дал на Марфа Петровна пълни и очевидни доказателства за Дунечкината невинност, а именно писмото, което Дуня, още преди Марфа Петровна да ги завари в градината, е била принудена да напише и му предаде, за да избегне личните обяснения и тайните срещи, за които той настоявал, и което след заминаването на Дунечка останало у господин Свидригайлов. В това писмо тя най-горещо и с голямо негодувание го укорявала именно за неблагородното му поведение относно Марфа Петро