Почти през цялото време, докато четеше, още от самото начало на писмото, лицето на Расколников беше мокро от сълзи; но когато свърши, то беше бледо, разкривено от спазъм и тежка, жлъчна, зла усмивка пълзеше по устните му. Той отпусна глава на своята сплъстена и захабена възглавница и мисли, дълго мисли. Силно биеше сърцето му и силно се вълнуваха мислите му. Най-накрая му стана задушно и тясно в тази жълта стаичка, подобна на гардероб или на сандък. Очите и мисълта му копнееха за простор. Той си грабна шапката и излезе, този път без опасението, че ще срещне някого на стълбите; забравил беше за това. Запъти се към Василевския остров, през В-ия булевард, сякаш забързан натам по работа, но по навик вървеше, без да забелязва пътя, шепнеше си и дори си говореше високо, с което много учудваше минувачите. Мнозина го вземаха за пиян.