„Няма да го бъде? А какво ще направиш, за да не стане? Ще забраниш? Ами какво право имаш? Какво можеш да им обещаеш от своя страна, за да имаш такова право? Да им посветиш цялата си съдба, цялото си бъдеще, когато завършиш и се настаниш на работа? Чували сме го вече, но това са приказки, а сега? Сега трябва веднага да се направи нещо, разбираш ли това? А ти сега какво правиш? Пак тях обираш. Нали тези пари им идват срещу пенсията от сто рубли и от господа Свидригайлови! От Свидригайлови, от Афанасий Иванович Вахрушин как ще ги защитиш ти, бъдещи милионере, Зевсе, който се разпореждаш със съдбата им? И след десет години ли? Но за тия десет години майка ти ще ослепее от шалчетата, а може и от сълзи; от постене ще се стопи; а сестра ти? Хайде, помисли какво може да стане със сестра ти след десет години или през тези десет години. Сети ли се?“
Така измъчваше и ядосваше той сам себе си с тези въпроси, изпитвайки дори някаква наслада. Впрочем всички тези въпроси не бяха нови, нито неочаквани, а отдавна наболели, стари. Отдавна бяха започнали да го терзаят и вече бяха изтерзали сърцето му. Отдавна, много отдавна се беше зародила в него цялата тази мъка, бе нараствала, бе се натрупвала и в последно време избуя и се концентрира във формата на ужасен, луд и фантастичен въпрос, който измъчи сърцето и ума му, настойчиво искайки разрешение. А сега писмото на майка му изведнъж го порази като гръм. Беше ясно, че сега трябва не да тъгува, не да страда пасивно, само с разсъжденията, че въпросите са неразрешими, а непременно да направи нещо, и то веднага, час по-скоро. На всяка цена трябва да се реши на нещо или…
„Или съвсем да се откажа от живота! — изкрещя изведнъж в изстъпление. — Послушно да приема съдбата такава, каквато е, веднъж завинаги, да задуша в себе си всичко и да се откажа от всякакво право да действам, да живея и да обичам!“
„Разбирате ли, разбирате ли вие, уважаеми господине, какво значи това да нямаш вече къде да отидеш? — спомни си изведнъж вчерашния въпрос на Мармеладов. — Защото всеки човек трябва да може поне някъде да отиде…“
Внезапно изтръпна: една мисъл, също вчерашна, пак му мина през ума. Но не изтръпна от мисълта. Беше знаел, беше предчувствал, че тя непременно ще му „мине“, и вече я чакаше; а и тази мисъл никак не беше от вчера. Но разликата беше, че преди месец, вчера дори тя беше само мечта, а сега… сега се появи изведнъж не като мечта, а в някакъв нов, страшен и съвсем непознат за него вид, и той изведнъж го осъзна… Главата го блъсна и пред очите му притъмня.
Бързо се озърна, търсейки нещо. Искаше да седне и търсеше пейка; в момента минаваше по К-ия булевард. Видя пейка на стотина крачки. Тръгна, колкото можеше по-бързо; но по пътя му се случи едно малко приключение, което за няколко минути привлече цялото му внимание.
Оглеждайки се за пейка, беше забелязал, че на около двадесет крачки пред него върви жена, но отначало не й обърна никакво внимание, както и на всички неща, които му се мяркаха пред очите. Вече много пъти му се бе случвало например да се прибере у дома и изобщо да не помни откъде е минал, и беше вече свикнал да върви така. Но в тази вървяща жена имаше нещо така странно, което от пръв поглед се хвърляше в очи, че вниманието му започна малко по малко да се приковава към нея — отначало неохотно и сякаш с яд, а после все повече и повече. Изведнъж му се дощя да разбере какво именно е толкова странно в тази жена. Първо, тя, навярно съвсем млада девойка, вървеше в този пек гологлава, без чадър и без ръкавици и някак смешно размахваше ръце. Носеше копринена рокличка от лек плат („платнена“), но също с много особен вид, едва закопчана и отзад на талията, където започва полата, скъсана; цяло парче беше откъснато и висеше. Малко шалче беше наметнато на голата шия, но стърчеше някак накриво и встрани. На всичкото отгоре девойката стъпваше несигурно, препъваше се и дори залиташе на всички страни. Тази среща възбуди накрая цялото внимание на Расколников. Той настигна девойката точно при пейката, но тя, като стигна до пейката, направо се свлече върху нея, в единия й край, отметна глава на облегалката и затвори очи, очевидно от крайна умора. Като се вгледа в нея, той веднага разбра, че е съвсем пияна. Беше странно и ужасно да се гледа такова нещо. Дори си помисли дали не се лъже. Личицето пред него беше съвсем младо, шестнадесетгодишно, може би и само петнадесетгодишно — мъничко, русичко, хубаво, но цялото пламнало и сякаш подпухнало. Девойката, изглежда, вече почти нищо не съзнаваше; тя качи крак връз крак като го оголи много повече от допустимото и явно почти не си даваше сметка, че е на улицата.