Расколников не седна и не искаше да си върви, а стоеше пред нея в недоумение. Този булевард беше винаги пуст, а сега, към два часа, и в този пек нямаше почти никого. Но по-натам, на около петнадесет крачки, в края на булеварда, се беше спрял един господин, който, изглежда, също много искаше да дойде при девойката с някаква цел. Той сигурно също я беше видял отдалече и беше тръгнал да я настигне, но му попречи Расколников. Господинът му хвърляше злобни погледи, стараейки се впрочем Расколников да не ги забележи, и нетърпеливо си чакаше реда, когато досадният дрипльо ще си отиде. Работата беше ясна. Този господин беше към тридесетгодишен, набит, тлъст, румен, с розови устни и с мустачки, и много контешки издокаран. Расколников ужасно се ядоса; изведнъж му се дощя да оскърби някак този тлъст франт. Изостави за миг момичето и отиде при господина.
— Ей, вие, Свидригайлов! Какво търсите тука? — викна той, свил юмруци и със злобна усмивка на разпенените устни.
— Какво значи това? — попита строго господинът, като сви вежди и високомерно се учуди.
— Махайте се, ето какво!
— Как смееш, мръсник такъв!
И той замахна с камшика си. Расколников се нахвърли върху него, без да съобрази поне това, че едрият господин може да се справи и с двама такива като него. Но в този миг някой здраво го хвана отзад, между тях застана стражар.
— Моля, господа, благоволете да не се биете на публично място. Какво искате? Кой сте вие? — обърна се той строго към Расколников, като видя дрипите му.
Расколников го погледна внимателно. Стражарят имаше хубаво войнишко лице с бели мустаци и бакенбарди и с буден поглед.
— Точно вие ми трябвате — извика той, като го хвана за ръката. — Аз съм бивш студент, Расколников… Чуйте го и вие — обърна се той към господина, — а вие елате с мене, ще ви покажа нещо…
И като хвана стражаря за ръката, помъкна го към пейката.
— Ето, вижте, съвсем е пияна, сега вървеше по булеварда: кой я знае каква е, но не изглежда да е от занаята. Най-вероятно са я напили някъде и са я излъгали… за пръв път — разбирате ли? — и така са я пуснали навън. Вижте как е разкъсана роклята, вижте как е облечена: явно са я обличали, а не се е обличала сама, и са я обличали непохватни ръце, мъжки. Личи си. А сега погледнете насам: това конте, с което сега исках да се бия, не го познавам, за пръв път го виждам; но и той я видя сега пияна, зашеметена, и ужасно му се ще да иде да я вземе — щом е в такова състояние, да я замъкне някъде… Сигурен съм, че е така; вярвайте ми, не се лъжа. Видях как я наблюдаваше и дебнеше, но му попречих и сега чака да се махна. Ето сега се е поотдалечил малко, прави се, че си свива цигара… Как да му попречим? Как да я заведем у дома, помислете!
Стражарят моментално всичко видя и разбра. Тлъстият господин, разбира се, му беше ясен, оставаше момичето. Стражарят се наведе над него да го разгледа по-отблизо и на лицето му се изписа искрено състрадание.
— Ах, че жалко! — каза той, клатейки глава. — Съвсем дете още. Излъгали са я, точно така. Я чуйте, госпожице — опита се той да я заговори, — къде живеете, моля? — Девойката отвори уморените си и потъмнели очи, тъпо погледна питащите и махна с ръка да я оставят на мира.
— Чуйте — каза Расколников, — ето (той порови в джоба си и измъкна двадесет копейки — намериха му се), ето, наемете някой файтонджия и му кажете да я отведе на адреса й! Само да научим адреса!
— Госпожице, госпожице! — започна пак стражарят, като взе парите. — Ей сега ще ви наема файтон и лично ще ви изпратя. Къде ще заповядате, а? Къде живеете?