— Махай се!… Все се закачат!… — измънка момичето и отново махна с ръка.
— Ах, ах, че лошо! Ах, какъв срам, госпожице, какъв срам! Той пак заклати глава заради срама, от съчувствие и негодувание. — Ами сега! — обърна се към Расколников и същевременно пак го огледа бързо от главата до петите. И той сигурно му се видя странен: с такива дрипи, пък раздава пари!
— Далече от тука ли я намерихте? — попита го той.
— Нали ви казвам: вървеше пред мене и залиташе тук, по булеварда. Щом стигна до пейката, и се строполи.
— Ах, какви срамотии се навъдиха по света, Господи! Такава никаква и вече пияна! Излъгали са я, точно така е! Ето и рокличката и скъсана… Ах, какъв разврат се шири напоследък!… Тя май е от благородниците, от обеднелите… Напоследък много ги има такива. На вид е нежна, същинска госпожица. — И пак се наведе над нея.
Може би и той имаше такива дъщери — „същински госпожици и нежни“, с обноски на уж благовъзпитани и с разни усвоени вече модни маниери…
— Най-важното е — тревожеше се Расколников, — да попречим на този подлец! Че и той ще се погаври с нея! То си личи какво му се ще; ей, че подлец, не си отива!
Расколников говореше високо и открито го сочеше с ръка. Онзи го чу и понечи пак да се разсърди, но се отказа и се задоволи с един презрителен поглед. После бавно се отдалечи на още десетина крачки и пак спря.
— Да му попречим, то може — отговори старшината замислен. — Само да кажеше къде да я отведем, щото… Госпожице, ей, госпожице! — наведе се той пак.
Тя изведнъж съвсем отвори очи, погледна внимателно, сякаш беше разбрала нещо, стана от пейката и тръгна обратно натам, откъдето беше дошла.
— Уф, безсрамници, закачат се! — проговори и още веднъж махна с ръка да я оставят на мира. Тръгна бързо, но пак много залиташе. Контето тръгна подире й, но по другата алея, без да я изпуска из очи.
— Не се безпокойте, няма да му позволя — каза решително мустакатият и тръгна след тях.
— Ех, какъв разврат се шири напоследък! — повтори на глас и въздъхна.
В този миг сякаш нещо парна Расколников; в един миг нещо сякаш се преобрази в него.
— Чуйте, ей! — завика той подир мустакатия. Онзи се обърна.
— Оставете ги! Какво ви засяга! Зарежете ги! Нека се позабавлява (той посочи към контето). Вас какво ви засяга?
Стражарят се обърка и се втренчи в него. Расколников се засмя.
— Е-ех! — проговори той, вдигна рамене и тръгна подир контето и момичето, сигурно решил, че Расколников или е побъркан, или нещо по-лошо.
„Отмъкна ми двадесетте копейки — злобно измърмори Расколников, като остана сам. — Да вземе и от оня, пък да го остави с момичето, и толкова… Защо се намесих да помагам! Аз ли да помагам? Имам ли право да помагам? Ако щат, живи да се разкъсат, мене какво ме засяга? И как посмях да дам тези двадесет копейки? Да не би да са мои?“
Въпреки тези странни думи му стана много тежко. Седна на опустялата пейка. Мислите му се разпокъсаха… И изобщо в този миг му беше трудно да мисли за каквото и да било. Искаше му се съвсем да се унесе, всичко да забрави, после да се събуди и да започне съвсем отначало…
„Горкото момиче! — каза той, като погледна празния край на пейката. — Ще дойде на себе си, ще поплаче, после майка му ще научи… Първо ще го удари, после ще го пребие болезнено и позорно, може и да го изпъди, А и да не го изпъди, пак ще го надушат разните Дарии Францевни и ще тръгне момиченцето ми от ръка на ръка… После веднага болницата (и това все става с такива, дето майките им са много честни, а те тайно си хойкат), после… после пак болница… водка… кръчма… и пак болница… след две-три години — инвалид, и целият й живот ще е деветнадесет или даже осемнадесет години… Нали съм ги виждал такива! А как са стигнали дотам? Все така са стигнали… Тю! Ама нека! Казват, че така трябвало да бъде. Еди-какъв си процент, казват, трябвало да си отива всяка година… някъде… по дяволите, сигурно, за да освежава останалите и да не им пречи. Процент! Чудесни са наистина тези техни думички: такива успокоителни, научни. Казват ти процент, значи, няма защо да се тревожиш. Друга някоя дума да беше, тогава… може би щеше да е по-тревожно… Ами ако и Дунечка се случи някак си в този процент!… Ако не в този, в някой друг?
Но къде всъщност отивам? — помисли си той изведнъж. — Странно. Нали бях се запътил нанякъде. Като прочетох писмото, тръгнах… На Василевския остров, при Разумихин тръгнах, да, сега… знам. Само че защо? И по какъв начин мисълта да отида при Разумихин ми е дошла наум тъкмо сега? Много интересно.“ Той се чудеше на себе си. Разумихин беше един от предишните му другари от университета. Интересно, че в университета Расколников почти нямаше приятели, странеше от всички, не ходеше при никого, а и той едва приемаше гости. Впрочем и от него скоро всички се отдръпнаха. Не участваше нито в общите събрания, нито в разговорите, нито в забавленията, някак в нищо не участваше. Учеше усилено, без да жали силите си, и затова го уважаваха, но никой не го обичаше. Беше много беден и някак надменно горд и необщителен; сякаш таеше нещо в себе си. На някои от другарите му им се струваше, че гледа на всички тях като на деца, отвисоко, като че ги беше изпреварил всички и по развитие, и по знания, и по убеждения, и че на техните убеждения и интереси гледа като на нещо по-низше.