Но с Разумихин, кой знае защо, се сближи, тоест не че се сближи, но с него беше по-общителен, по-откровен. Впрочем с Разумихин човек не можеше и да бъде в други отношения. Той беше изключително весел и общителен младеж, добър до наивност. Впрочем под тази наивност се криеха и задълбоченост, и достойнство. Най-добрите измежду приятелите му разбираха това, всички го обичаха. Беше доста умен, макар и наистина понякога наивен. Външността му беше изразителна — висок, слаб, винаги лошо избръснат, чернокос. Понякога буйстваше и се славеше като много силен. Една нощ, в компания, с един удар повалил някакъв пазител на реда, висок близо два метра. Можеше да пие до безкрайност, но можеше и хич да не пие; понякога вършеше дори непозволени лудории, но можеше и хич да не лудува. Разумихин беше забележителен и с това, че никога никакви несполуки не го смущаваха и никакви тежки обстоятелства като че ли не бяха в състояние да го сломят. Можеше да живее ако ще на покрива, да издържа на адски глад и страшен студ. Беше много беден и съвсем сам, без ничия помощ се издържаше, печелейки от едно-друго. Знаеше безброй начини да спечели пари, разбира се, срещу труд. Веднъж цяла зима изобщо не пали печка и твърдеше, че така е дори по-приятно, защото на студено се спи по-добре. В момента той също беше принуден да напусне университета, но за малко, и бързаше с всички сили да си оправи положението, за да може да продължи. Расколников не беше ходил при него близо четири месеца, а Разумихин дори не знаеше къде живее. Веднъж, преди около два месеца, се бяха срещнали на улицата, но Расколников отвърна глава и дори мина на другата страна, за да не го забележи. А Разумихин, макар че го беше забелязал, отмина, за да не тревожи приятеля си.
V
„Наистина, доскоро мислех да помоля Разумихин за работа, да ми намери уроци или нещо друго… — обмисляше Расколников, — но с какво може да ми помогне сега? Да речем, намери ми уроци, да речем, дори последната си копейка раздели с мен, ако има и копейка, та да мога дори и обувки да си купя, и дрехите да си оправя, за да ходя на уроците… хм… Е, и после? За какво са ми тези петачета? Това ли ми трябва сега? Наистина смешно е, че съм тръгнал при Разумихин…“
Въпросът защо е тръгнал сега при Разумихин го тревожеше повече, отколкото дори той самият си даваше сметка; той неспокойно търсеше някакъв зловещ за него смисъл в тази наглед най-обикновена постъпка.
„Как, нима съм искал да оправя всичко само с помощта на Разумихин и в Разумихин съм намерил изход от всичко?“ — питаше се той учуден.
Мислеше и си търкаше челото и, странно нещо, някак неочаквано, изведнъж и почти от само себе си, след дълги размишления му дойде наум една крайно странна мисъл.
„Хм… при Разумихин — каза той изведнъж съвсем спокойно, сякаш в смисъл на окончателно решение, — при Разумихин аз ще отида, разбира се… но — не сега… При него… на другия ден след това ще отида, когато то вече бъде свършено и когато всичко тръгне поновому…“
И изведнъж се опомни.
„След това — извика и скочи от пейката, — та нима то ще стане? Нима наистина ще стане?“
Махна се от пейката и тръгна, почти се затича; понечи да се върне, да се прибере, но изведнъж му стана ужасно противно да си иде вкъщи; именно там, в дупката, в този ужасен гардероб, беше зряло всичко това вече повече от месец, и той тръгна, накъдето му видят очите.
Нервните тръпки се превърнаха в някаква треска; чувстваше дори студ; на тази жега му ставаше студено. Той започна почти с усилие, някак несъзнателно, от вътрешна необходимост, да се вглежда във всички предмети, които срещаше, като че усилено търсеше да се развлече, но това трудно му се удаваше и мислите отново го поглъщаха. А когато пак, потръпвайки, вдигаше глава и се оглеждаше наоколо, веднага забравяше за какво бе мислил току-що и дори откъде беше минал. Прекоси така целия Василевски остров, излезе на Малая Нева, мина по моста и сви към Островите. Зеленината и свежестта отначало се харесаха на изморените му очи, свикнали с градския прахоляк, варта, грамадните притискащи и смазващи сгради. Тук нямаше нито задух, нито смрад, нито кръчми. Но скоро и тези нови, приятни усещания се превърнаха в болезнени и дразнещи. От време на време спираше пред някоя потънала в зеленина дача, гледаше през оградата, виждаше отдалеч, по балконите и терасите богато облечени жени и тичащи из градината деца. Особено го занимаваха цветята; тях гледаше най-продължително. Срещаше и пищни каляски, ездачи и ездачки; изпращаше ги любопитно с очи и забравяше за тях още преди да са се скрили от очите му. Веднъж се спря и си преброи парите; бяха към тридесет копейки. „Двадесет на стражаря, три на Настася за писмото… Значи на Мармеладови съм дал вчера четиридесет и седем или петдесет копейки“ — помисли си той, кой знае защо започнал да пресмята, но скоро забрави дори защо е извадил парите от джоба. Спомни си, когато мина край едно заведение, нещо като гостилница, и почувства, че му се яде. Като влезе в гостилницата, изпи чаша водка и изяде парче пирог с някаква плънка. Дояде си го навън. Много отдавна не беше пил водка и веднага го хвана, макар че изпи само една чашка. Краката му изведнъж натежаха и много му се доспа. Запъти се към къщи; но когато стигна до Петровския остров, се спря напълно изнемогнал, свърна от пътя, пъхна се в храстите, падна на тревата и моментално заспа.