— А бе ти, Миколка, ум имаш ли: такваз кобилка в толкава каруца да впрегнеш.
— Че то, кончето, сигур да има вече къде двайсет години, братлета!
— Качвайте се, всички ще ви закарам! — пак крещи Миколка, скача пръв в каруцата, хваща поводите и се изправя в цял ръст отпред. — Дорчо замина одеве с Матвей — вика от каруцата, — а таз кобилка, братлета, само ми къса сърцето; иде ми да я утрепя, даром ми яде хляба. Качвайте се, ви казвам! В галоп ще я погна. В галоп ще препуска! — И хваща камшика, с наслада готов да шиба кончето.
— Айде, качвайте се! — кискат се в тълпата. — Чувате ли — в галоп ще препуска!
— Че тя сигур от десет години не е рипала.
— Ще рипне!
— Не я жалете, братлета, всеки да вземе камшик, да има! — А така! Шибни я!
Всички се покачват на каруцата на Миколка с гърлест смях и груби шеги. Качват се към шест души и има място за още. Вземат и една жена, тлъста и румена. Тя е с алена рокля, с мънистен накит на главата, с рунтави ботуши, троши със зъби лешници и се киска. Наоколо в тълпата също се смеят и как да не се смеят наистина: такава дръглива кобилка, такъв товар в галоп ще кара! В каруцата двама момци веднага вземат по един камшик да помагат на Миколка. Чува се: „Дий!“, крантата дръпва с всички сили, но не само че не може да препусне, ами едва се влачи, само ситни, пъшка, прикляква от ударите на трите камшика, които се сипят отгоре й като градушка. Смехът в каруцата и в навалицата се засилва, но Миколка се ядосва и яростно шиба все по-бързо кобилката, сякаш наистина очаква тя да препусне.
— Вземете и мен, братлета! — вика някакъв момък от тълпата, също мераклия.
— Качвайте се! Всички се качвайте! — вика Миколка. — Всички ще ви закарам! Ще я утрепя! — И шиба, шиба и настървен вече се чуди с какво да я удари.
— Татенце, татенце — вика той на баща си, — татенце, какво правят те! Татенце, бият горкото конче!
— Да си вървим, да си вървим! — казва баща му. — Пияни са, разлудели са се, дръвниците; да си вървим, не гледай! — И иска да го отведе, но той се изскубва от ръцете му и без да разбира какво прави, тича към кончето. Но бедното конче вече е зле. То се задъхва, спира, пак дръпва и едва не пада.
— Удряй до смърт! — крещи Миколка. — Видя се тя вече. Ще я убия!
— А бе ти кръст не носиш ли, дяволе! — вика един старец от тълпата.
— Де се е видяло такова конче такъв товар да кара — добавя друг.
— Ще го съсипеш! — вика трети.
— Не се меси! Мое си е! Каквото си ща, това правя. Качвайте се! Всички се качвайте! Искам непременно да препуска!…
Изведнъж смях избухва като залп и заглушава всичко: кобилката не може да понесе зачестилите удари и от безсилие започва да рита. Дори старецът не издържа и се усмихва. И наистина: такава хилава кобилка, пък рита!
Двама момци от тълпата намират още два камшика и хукват да шибат кончето по хълбоците. Тичат от двете му страни.
— По муцуната, през очите шибайте, през очите! — крещи Миколка.
— Пейте, братлета! — крещи някой от каруцата и всички в каруцата запяват. Понася се пиянска песен, дрънчи дайре, на припевите свиркат с уста. Жената троши лешници и се хили.
Той тича редом с кончето, изпреварва го, вижда как го бият през очите, право през очите! Той плаче. Сърцето му се къса, сълзите му текат. Един от биячите го удря през лицето; той не усеща, той чупи ръце, крещи, хвърля се към побелелия старец с бяла брада, който клати глава и осъжда всичко това. Една жена го хваща за ръката и иска да го отведе, но той се отскубва и пак тича към кончето. То вече напряга последни сили, но още веднъж започва да рита.
— Да те вземат дяволите! — извиква яростно Миколка. Хвърля камшика, навежда се и измъква от дъното на каруцата дълъг и дебел аръш, хваща го с две ръце за края и с усилие замахва над кончето.
— Ще го смаже! — викат наоколо.
— Ще го убие!
— Мое си е! — вика Миколка и с всичка сила стоварва аръша. Чува се тежък удар.