Впоследствие, когато си припомняше това време и всичко, което му се беше случило през тези дни, минута по минута, точка по точка, подробност след подробност, винаги до суеверие го слисваше едно обстоятелство, макар всъщност и не много необичайно, но което после непрекъснато му се струваше като някакво предопределение на съдбата.
А именно: не можеше да разбере и да си обясни защо той, изморен, измъчен, за когото най-добре би било да се върне вкъщи по най-късия и пряк път, се върна вкъщи през Сенния площад, където изобщо нямаше защо да ходи. Отклонението не беше голямо, но очевидно и съвсем ненужно. Разбира се, десетки пъти му се беше случвало да се връща вкъщи, без да помни улиците, по които е вървял. Но защо, питаше се той винаги, защо такава важна, такава решаваща за него и същевременно такава изключително неочаквана среща на Сенния (където изобщо нямаше никаква работа) му се беше случила точно тогава, в такъв час, в такъв миг от неговия живот, именно в това душевно състояние и в такива именно обстоятелства, при които единствено тя, тази среща, можеше да окаже най-решаващо и окончателно въздействие върху цялата му съдба? Сякаш специално го беше причаквала там!
Беше към девет часа, когато минаваше по Сенния. Всички търговци, които излагаха стоките си на сергии, табли, в дюкяни и дюкянчета, заключваха заведенията си или сваляха и прибираха стоката и се разотиваха, също и купувачите. Около гостилниците в приземните етажи, в мръсните и смрадливи дворове на Сенния площад, а най-вече пред кръчмите се трупаха много и най-различни занаятчии и дрипльовци. Когато излизаше без цел, Расколников обичаше предимно тези места, както и всички околни улички. Тук дрипите му не привличаха ничие високомерно внимание и можеше да се ходи в какъв да е вид, без никой да се възмути. Точно на пресечката К-на, на ъгъла, един търговец и жена му продаваха стока на две сергии: конци, ширити, басмени кърпи и т. н. Те също се канеха да си вървят, но се бяха забавили в разговор със спряла при тях позната. Тази позната беше Лизавета Ивановна или просто, както я наричаха всички, Лизавета, по-малка сестра на същата онази старица Альона Ивановна, вдовицата на колежки регистратор и лихварка, при която беше ходил вчера Расколников да заложи часовника и да си прави опита… Той отдавна вече знаеше всичко за тази Лизавета и дори тя го познаваше малко. Това беше висока, тромава, плаха и кротка мома, почти идиотка, тридесет и пет годишна, истинска робиня на сестра си, на която работеше денонощно, тръпнеше пред нея и дори ядеше боя. Тя стоеше замислена, с бохча в ръцете пред търговеца и жена му и внимателно ги слушаше. Те много разпалено й говореха нещо. Когато Расколников изведнъж я видя, обхвана го някакво странно чувство, подобно на дълбоко изумление, макар че в тази среща нямаше нищо изумително.
— Най-добре, Лизавета Ивановна, лично да решите — говореше високо търговецът. — Елате утре към седем часа. И те ще дойдат.
— Утре ли? — провлачено и замислено каза Лизавета, сякаш не се решаваше.
— Брей, че ви е взела страха тази Альона Ивановна! — заговори бързо жената на търговеца, оперена булка. — Като ви гледам, същинско малко дете сте. Хем не ви е истинска сестра а заварена, а пък ви командва.
— Но вие тоз път на Альона Ивановна нищо не й казвайте — прекъсна я мъжът й, — такъв съвет от мене, ами се отбийте при нас, без да я питате. Работата е много на сметка. Това и сестра ви после ще го разбере.
— Та да намина?
— В седем часа, утре; и от тях ще дойде някой; и лично ще решите.
— И самоварчето ще запалим — добави жената.
— Добре, ще дойда — каза Лизавета, все още замислена, и бавно си тръгна.
Расколников беше отминал вече и не чу повече. Мина бавно, незабелязано, като гледаше да не изтърве нито дума. Първоначалното му изумление малко по малко премина в ужас, сякаш студени тръпки го полазиха по гърба. Беше научил, изведнъж, внезапно и съвсем неочаквано беше научил, че утре точно в седем часа вечерта Лизавета, сестрата на старата и единствената нейна съжителка, няма да си е вкъщи и следователно старата точно в седем часа вечерта ще остане сама вкъщи.
До квартирата му оставаха само няколко крачки. Той се прибра като осъден на смърт. За нищо не мислеше и не беше в състояние да мисли; но изведнъж почувства с цялото си същество, че няма вече свободата на разума си, нито на волята и че всичко изведнъж е решено окончателно.
Разбира се, дори ако трябваше с години да чака удобен случай, той и тогава не би могъл да разчита на по-сигурна крачка към успеха на замисъла си от тази, която изведнъж му се откри сега. Във всеки случай трудно би било да се научи предварително и със сигурност, с по-голяма точност и с по-малък риск, без никакво опасно разпитване и проучване, че утре в еди-колко си часа еди-коя си старица, срещу която се готви покушение, ще си бъде вкъщи сам-саменичка.