— Болен ли си или не? — попита Настася, но пак не получи отговор.
— Да беше поизлязъл поне — каза тя, след като помълча, — вятър поне да те лъхне. Ще хапнеш ли, а?
— После — тихо проговори той. — Върви си. — И махна с ръка. Тя постоя още малко, погледна го съчувствено и излезе. След няколко минути той вдигна очи и дълго гледа чая и супата. После взе хляб, взе лъжицата и започна да яде.
Яде малко, без апетит, три-четири лъжици, някак машинално. Главата го болеше по-малко. Като се наобядва, пак се изтегна на кушетката, но вече не можа да заспи, а лежеше неподвижно по корем, заровил лице във възглавницата. Пред него непрекъснато минаваха видения и все такива странни; най-често му се струваше, че е някъде в Африка, в Египет, в някой оазис. Керванът си почива, камилите кротко лежат; наоколо — палми в кръг; всички обядват. А той все пие вода, направо от извора, който тече и бълбука точно до него. И е толкова прохладно, и водата е тъй чудесна, тъй чудесна — лазурна, студена, стича се по пъстрите камъни и по пясъка — по чистия пясък със златни отблясъци… Изведнъж ясно чу ударите на часовник. Потръпна, опомни се, повдигна глава, погледна през прозореца, осъзна кое време е и изведнъж скочи, съвсем опомнил се, сякаш някой го бе дръпнал от кушетката. На пръсти отиде до вратата, открехна я тихичко и взе да се ослушва има ли някой по стълбите. Сърцето му биеше страшно силно. Но на стълбите беше тихо, сякаш всички спяха… Невероятно и чудно му се видя, че е могъл да спи така цяло денонощие и нищо още не е направил, нищо не е приготвил… А може би биеше вече шест… И изведнъж сънят и вцепенението отстъпиха място на някакво необичайно трескаво и някак безсмислено суетене. Всъщност нямаше какво толкова да се приготвя. Напрягаше всички сили да съобрази всичко и да не забрави нещо; а сърцето му все биеше, така тупкаше, че започна едва да диша. Първо трябваше да си направи гайка и да я зашие на палтото — работа за една минута. Бръкна под възглавницата и намери сред напъхалото под нея бельо една съвсем съдрана, стара непрана риза. От парцалите и откъсна ивица, широка около пет сантиметра и към четиридесет сантиметра дълга. Прегъна тази ивица на две, свали широкото си, здраво, ушито от плътна памучна тъкан лятно палто (единствената му горна дреха) и взе да зашива двата края на ивицата под лявата мишница отвътре. Ръцете му трепереха докато шиеше, но той все пак се справи, и то така, че когато отново облече палтото, отвън, не личеше нищо. Иглата и конеца бе приготвил отдавна още, те стояха в чекмеджето, завити в хартийка. Що се отнася до гайката, това беше негово много сполучливо изобретение: гайката беше предназначена за брадвата. Не можеше да върви по улицата с брадва в ръка. Ако я скрие под палтото, все пак ще трябва да я придържа, което ще личи. А така, с гайката, трябва само да пъхне в нея горната част на брадвата и тя спокойно ще му виси отвътре под мишницата през целия път. А като пъхне ръка в джоба на палтото, ще може да придържа дръжката на брадвата да не се люлее, и тъй като палтото беше много широко — същински чувал, нямаше да се забелязва, че придържа нещо с ръка през джоба. Тази гайка също беше измислил още преди две седмици.
Като свърши с това, той пъхна пръсти в малкия процеп между „турската“ си кушетка и пода, опипа в левия ъгъл и измъкна отдавна вече приготвения и скрит там залог. Този залог всъщност не беше никакъв залог, а просто дървена гладко издялана дъсчица, колкото сребърна табакера. Тази дъсчица бе намерил случайно при една от своите разходки в един двор, където в някаква пристройка имаше някаква работилница. По-късно добави към дъсчицата гладка и тънка желязна пластинка — навярно част от нещо, която също беше намерил тогава на улицата. Като долепи двете парчета, от които желязното беше по-малко от дървеното, той здраво ги завърза с конец на кръст; после внимателно и красиво ги обви в чиста бяла хартия и така завърза възелчето, че мъчно да се развърже. Това беше, за да отвлече за малко вниманието на старицата, когато тя започне да развързва възелчето, и по такъв начин да улучи удобната минута. А желязната пластинка беше добавена за тежест, за да не се досети старицата, поне в първия миг, че „нещото“ е дървено. Всичко това беше запазил временно под кушетката. Той току-що беше извадил залога, когато изведнъж навън някой извика:
— Шест отдавна мина!
— Отдавна! Боже мой!
Спусна се към вратата, вслуша се, сграбчи си шапката и заслиза надолу по тринадесетте си стъпала — предпазливо, безшумно, като котка. Предстоеше най-важното — да открадне брадвата от кухнята. Че работата трябва да се свърши с брадва, беше решил отдавна. Имаше и сгъваемо градинарско ножче; но на ножа и особено на собствените си сили не разчиташе и затова се спря окончателно на брадвата. Ще отбележим тук една особеност по повод всички окончателни решения, които вече беше взел. Те притежаваха едно странно свойство: колкото по-окончателни ставаха, толкова по-отвратителни, по-нелепи му изглеждаха. Въпреки мъчителната си вътрешна борба той през цялото това време никога, нито за миг не можеше да повярва в изпълнението на замислите си.