И дори някога да беше станало така, че той да обмисли и реши окончателно всичко, до последната подробност, и да не останат вече никакви колебания — точно тогава навярно би се отказал от всичко като от нещо нелепо, чудовищно и невъзможно. Но имаше още безброй много нерешени въпроси и колебания. Що се отнася до това откъде да вземе брадва, тази подробност никак не го безпокоеше, защото нямаше нищо по-лесно. Работата е там, че Настася непрекъснато, особено вечер, все излизаше — или при съседите ще иде, или до бакалницата, а вратата винаги оставя широко отворена. Хазайката точно затова се караше с нея. И така: трябваше само когато дойде времето, тайно да влезе в кухнята и да вземе брадвата, а после след час (когато всичко ще свърши) да влезе и да я върне на мястото. Но възникнаха и съмнения: да речем, ще дойде след час, за да я върне, а Настася, не щеш ли, се върнала. Разбира се, трябва да отмине и да изчака, докато пак излезе. Ами ако през това време й дотрябва брадвата — ще започне да я търси, ще се развика и ето ти подозрение или поне повод за подозрение.
Но това бяха подробности, за които не беше се и замислял, пък и нямаше кога. Той мислеше за главното, а подробностите отлагаше за тогава, когато лично се убеди във всичко. Но последното му изглеждаше абсолютно невъзможно. Така поне на самия него му се струваше. Той например никак не можеше да си представи, че един ден ще спре да мисли, ще стане и просто ще отиде там… Дори неотдавнашния си опит (тоест посещението с намерение окончателно да огледа мястото) той само го беше опитал, но далеч не сериозно, ами така: „Хайде да ида и опитам, стига съм мечтал!“ — и веднага не издържа, заряза всичко и избяга, разярен срещу самия себе си. А същевременно сякаш целият анализ от гледна точка на нравственото разрешение на въпроса беше вече завършен: казуистиката му се беше изострила като бръснач и той вече не намираше в себе си съзнателни възражения. Но в последния случай просто не си вярваше и упорито, робски търсеше възражения наоколо и пипнешком, сякаш някой го принуждаваше и теглеше да го прави. А последният ден, настъпил така неочаквано и разрешил всичко наведнъж, му подейства почти съвсем механически: сякаш някой го хвана за ръка и го повлече след себе си, непреодолимо, сляпо, с неестествена сила, без възражения. Сякаш част от дрехата му се беше пъхнала в колелото на някаква машина и тя е започнала да го повлича.
Отначало — впрочем много отдавна — го занимаваше един въпрос: защо така лесно се разкриват и издават почти всички престъпления и почти всички престъпници оставят такива ясни следи? Стигна малко по малко до най-различни интересни заключения и според него главната причина се криеше нетолкова в практическата невъзможност да се прикрие престъплението, колкото в самия престъпник; самият престъпник и почти всеки човек в момента на престъплението изпада в състояние на някакво отслабване на волята и разсъдъка, след което настъпва, напротив, детски феноменално лекомислие, и то именно в момента, когато са най-необходими разсъдък и предпазливост. Според неговото убеждение излизаше, че това замъгляване на разсъдъка и отслабване на волята обземат човека подобно на болест, развиват се постепенно и стигат до върховния си момент малко преди извършването на престъплението; продължават в същия вид в самия момент на престъплението и още известно време след него, според индивида; после минава по същия начин, както минава болест. Но въпросът дали болестта поражда самото престъпление, или самото престъпление някак поради особения си характер винаги се придружава от нещо като болест? — все още не беше в състояние да разреши.
Достигнал до такива изводи, той реши, че лично с него, в неговия случай, не може да има подобни болестни промени, че ще запази разсъдъка и волята си неизменно през цялото време, докато изпълнява замисленото, единствено поради това, че замисленото от него „не е престъпление“… Ще пропуснем целия този процес, посредством който бе стигнал до последното решение; и без това избързахме много… Ще добавим само, че фактическите, чисто практически затруднения в тази работа изобщо играеха в ума му съвсем второстепенна роля. „Стига само човек да запази цялата си власт над тях и целия си разсъдък, и те, когато трябва, до едно ще бъдат преодолени, щом дойде ред да се видят изтънко с всички подробности на работата…“ Но работата не започваше. На окончателните си решения продължаваше най да не вярва и когато удари часът, всичко изобщо не стана така, а някак случайно, дори почти неочаквано.