Едно най-нищожно обстоятелство го обърка още преди да слезе по стълбите. Когато стигна до кухнята на хазайката, както винаги широко отворена, той хвърли предпазлив поглед, за да огледа предварително: като я няма Настася, дали не е там самата хазайка и ако не е, дали са добре затворени вратите към стаята й, за да не се появи случайно, когато той влезе за брадвата. Но какво бе учудването му, когато изведнъж видя, че този път Настася не само си е вкъщи, в кухнята, но има и работа: вади от панера бельо и го простира по въжетата! Като го видя, тя спря да простира, обърна се към него и го гледа през цялото време, докато минаваше. Той отвърна очи и отмина, сякаш нищо не е забелязал. Но с всичко беше свършено: няма брадва! Той беше ужасно потресен.
„И откъде накъде си бях въобразил — мислеше си, слизайки към вратата, — защо бях решил, че в този миг тя непременно няма да си е вкъщи? Защо, защо, защо бях решил това с такава сигурност?“ Беше смазан и дори някак унизен. Изпитваше желание злобно да се надсмива на самия себе си… Тъпа, зверска злоба кипна в него.
Спря се замислен на вратата. Да излиза навън само за да даде вид, че се разхожда, му беше противно: да се върне вкъщи — още по-противно. „Какъв случай изтървах завинаги!“ — измърмори той, застанал безцелно на вратата, точно срещу тъмната стаичка на портиера, също отворена. Внезапно изтръпна. В стаята на портиера, на две крачки от него, под пейката вдясно нещо му блесна в очите. Той се огледа — нямаше никого. На пръсти стигна до стаичката, слезе по двете стъпала и със слаб глас повика портиера. „Така е, няма го! Някъде наблизо е, впрочем, из двора, защото вратата е широко отворена.“ Спусна се стремително към брадвата (това беше брадва) и я измъкна изпод пейката, където беше завряна, между две цепеници и веднага, на място, я закачи на гайката, пъхна си двете ръце в джобовете и излезе от стаичката; никой не беше го забелязал! „Като не е умът, бесът е“ — помисли си той и се усмихна странно. Този случай го ободри извънредно.
Вървеше бавно и спокойно, без да бърза, за да не събуди някакви подозрения. Почти не поглеждаше минувачите, стараеше се дори изобщо да не гледа никакви лица и да бъде колкото може по-незабележим. В този момент се сети за шапката си. „Боже мой! И пари имах онзи ден, и пак не я смених с фуражка!“ Проклятие се изтръгна от душата му.
Надникна случайно, с едно око, в някакво магазинче и видя, че стенният часовник показва седем и десет. Трябваше хем да побърза, хем същевременно да заобиколи: да стигне до къщата отзад, от другата страна…
Преди, когато му се случваше да си представи всичко това във въображението си, мислеше понякога, че много ще го е страх. Но сега не се страхуваше много, дори никак не го беше страх. В този момент го занимаваха дори някакви странични мисли, но все за малко. Минавайки покрай Юсуповата градина, той дори доста се замисли за направата на високи фонтани и как добре биха освежавали въздуха на всички площади. Малко по малко стигна до убеждението, че ако се разшири Лятната градина върху цялото Марсово поле и ако дори се съедини с дворцовата Михайловска градина — би било прекрасно и изключително полезно за града. После изведнъж се заинтересува защо именно във всички големи градове човек не само по необходимост, а просто някак особено е склонен да живее и да се заселва именно в такива части на града, където няма нито градини, нито фонтани, където е мръсотия и смрад, и всякакви гадости. Тогава се сети за собствените си разходки по Сенния площад и за миг се опомни. „Що за глупости — помисли си той. — Не, по-добре за нищо да не мисля!“
„Така сигурно и на тези, дето ги водят на смърт, мисълта им полепва за всички неща, които им се изпречват на пътя“ — мярна му се в ума, но само му се мярна като светкавица; той веднага пропъди тази мисъл… Но ето че наближаваше, ето я къщата, ето го входа. Някакъв часовник внезапно удари един път. „Какво е това, нима е седем и половина? Не може да бъде, навярно е напред!“
За негово щастие на входа пак всичко мина благополучно. Нещо повече дори, сякаш специално в тази минута точно пред него през портите мина огромна кола със сено, която скри го напълно, докато минаваше през вратата, и щом колата влезе от портите в двора, той мигновено се шмугна вдясно. Чуваше се как там, от другата страна на колата няколко гласа крещят и спорят, но него никой не го забеляза и той не срещна никого. Много от прозорците към този огромен квадратен двор в момента бяха отворени, но той не вдигна глава — нямаше сили. Стълбището на старицата беше близо, веднага от входа вдясно. Той беше вече на стълбището…