Като си пое дъх, притисна разтуптяното си сърце и веднага напипа и намести още веднъж брадвата, започна предпазливо и безшумно да се качва по стълбите, ослушвайки се непрекъснато. Но и на стълбите по това време нямаше жива душа; всички врати бяха затворени; не срещна никого. Всъщност на втория етаж вратата на една празна квартира беше широко разтворена и вътре работеха бояджии, но те изобщо не погледнаха. Той постоя, помисли и продължи. „Разбира се, щеше да е по-добре, ако изобщо ги нямаше, но… над тях има още два етажа.“
Но ето и четвъртия етаж, ето и вратата, ето и квартирата отсреща; онази, празната. На третия етаж, както личи по всичко, квартирата, точно под тази на старицата, също е празна; визитната картичка, която е била закована с гвоздейчета, е махната — напуснали са!… Той се задъхваше. За миг му мина през ум мисълта: „Дали да не си отида?“ Но не си отговори и взе да се ослушва към квартирата на старата: мъртва тишина. После още веднъж се ослуша към стълбите, дълго, внимателно… След това се озърна за последен път, стегна се, понагласи се и още веднъж опипа брадвата в гайката. „Не съм ли блед… много? — помисли си той. — Не съм ли прекалено развълнуван? Тя е недоверчива… Дали да не почакам още… докато ми се успокои сърцето?…“
Но сърцето му не се успокояваше. Напротив, за проклетия биеше все по-силно, по-силно, по-силно… Той не издържа, бавно протегна ръка към звънчето и позвъни. След половин минута позвъни още веднъж, по-силно.
Никакъв отговор. Нямаше защо да звъни напразно, пък и не му приличаше! Старата, разбира се, си беше вкъщи, но тя е подозрителна и е сама. Той познаваше донякъде навиците й… И още веднъж плътно долепи ухо до вратата. Дали сетивата му бяха толкова изострени (което изобщо е трудно да се допусне), или наистина всичко се чуваше, но изведнъж сякаш долови някакво предпазливо движение на ръка до дръжката и шумолене на рокля точно до вратата. Някой безшумно стоеше точно до бравата и също като него тук, отвън, се ослушваше, притаен отвътре и, изглежда, също с ухо, долепено до вратата…
Той нарочно се размърда и измърмори нещо високо, за да не изглежда, че се крие; после позвъни трети път, но спокойно, солидно и без никакво нетърпение. Като си спомняше после за това, толкова ярко, ясно — тази минута се беше запечатала в него не можеше да разбере откъде е взел толкова хитрост, още повече че съзнанието му от време на време сякаш гаснеше, а тялото си почти не усещаше… Миг след това се чу дърпане на резето.
VII
Вратата както и тогава, се открехна едва-едва и от тъмното пак се впериха две бързи и недоверчиви очи. В този миг Расколников се обърка и едва не направи голяма грешка.
Опасявайки се, че старицата ще се изплаши, че са сами, и като не се надяваше видът му да й вдъхне доверие, той хвана вратата и я дръпна към себе си, за да не вземе старата отново да заключи. Като видя това, тя не дръпна вратата обратно към себе си, но и не пусна дръжката, така че той насмалко да я изтегли на стълбището заедно с вратата. Като видя, че стои точно на входа и не го пуска да влезе, той тръгна право срещу нея. Тя отскочи изплашена, искаше да каже нещо, но сякаш не можа, и го гледаше с широко разтворени очи.
— Добър ден, Альона Ивановна — започна той колкото може по-непринудено, но гласът му изневери, секна и затрепера, — донесох ви… едно нещо… но да минем по-добре тук… на светло… — Изостави я и направо, без покана, влезе в стаята. Старицата се втурна подире му, езикът й се развърза:
— Господи! Какво искате?… Кой сте вие? Какво обичате?
— Но моля ви се, Альона Ивановна… ваш познат… Расколников… донесох залога, дето ви го бях обещал наскоро… — И подаде залога.
Старата рече да погледне залога, но веднага впери поглед право в очите на неканения гост. Гледаше внимателно, злобно и недоверчиво. Мина около минута; стори му се дори, че в очите й има нещо като подигравка, сякаш вече беше разбрала всичко.
Чувстваше, че се обърква, че почти го е страх, че ако тя го гледа така, ако мълчи още половин минута, сигурно ще избяга от нея.
— Какво сте ме загледали, сякаш не сте ме познали? — каза той изведнъж също злобно. — Ако искате, вземете го, ако не — при друг ще ида, нямам време.
Нямаше намерение да й казва това, но то някак само му излезе от устата.