Той ужасно бързаше, сграбчи ключовете и пак се залови за тях. Но някак все неуспешно: те не влизаха в ключалките. Не че толкова му трепереха ръцете, но непрекъснато грешеше; хем вижда, че не е този ключ, не става, и пак продължава да го мушка. Изведнъж си спомни и съобрази, че големият ключ, с назъбеното езиче, закачен там с по-малките, непременно не ще да е от скрина (както си го беше помислил и миналия път), а от някое сандъче и че тъкмо в това сандъче може би е скрито всичко. Той остави скрина и веднага се мушна под леглото, знаейки, че стариците обикновено си слагат сандъчетата под леглото. Точно така: под леглото имаше доста голямо сандъче, дълго над един аршин, с тумбест капак, цялото в червена кожа и обковано със стоманени гвоздейчета. Назъбеният ключ веднага стана и отключи. Най-отгоре, покрито с бял чаршаф, беше сложено заешко кожухче, украсено с червена кожа; под него имаше копринена рокля, после шал, по-надолу, изглежда, само вехтории. Той най-напред се зае да трие изцапаните с кръв ръце в червената кожа. „Червена е, върху червеното кръвта по не личи — взе да разсъждава той и изведнъж се опомни. — Господи, дали не полудявам?“ — помисли си изплашен.
Но щом размърда тези парцали, изпод кожухчето падна златен часовник. Той се хвърли да провери всичко. И наистина между парцалите бяха наслагани златни вещи — вероятно все заложени, откупени и неоткупени: гривни, верижки, обици, игли и пр. Някои бяха в калъфи, други просто завити във вестник, но спретнато и внимателно, в двойни листове и завързани с връвчица. Без да губи нито миг, той започна да ги тъпче в джобовете на панталона и палтото си, без да гледа и да разтваря пакетчетата и калъфите; но не успя да вземе много…
Изведнъж се чуха стъпки в стаята, където беше старата. Той се спря и притихна като мъртъв. Но беше съвсем тихо — значи, сторило му се е. Изведнъж ясно се чу лек вик или сякаш някой тихо и конвулсивно изстена и млъкна. И пак мъртва тишина — за минута или две. Той беше приклекнал до сандъчето и чакаше, като едва си поемаше дъх, но изведнъж скочи, сграбчи брадвата и излетя от спалнята.
Сред стаята стоеше Лизавета с голям вързоп в ръцете и гледаше вцепенена убитата си сестра, цялата бяла като платно и сякаш безсилна да извика. Като го видя, че се втурва в стаята, тя затрепера като лист и лицето й се разтрепера от спазми; вдигна ръка, понечи да отвори уста, но все пак не извика, а бавно, заднишком заотстъпва от него към ъгъла, гледайки го втренчено право в очите, но още без да вика, сякаш не й достигаше въздух, за да вика. Той се нахвърли върху й с брадвата; устните й се изкривяха така жално, както на съвсем малките деца, когато са уплашени от нещо и гледат втренчено предмета, който ги плаши, готови да заплачат. Тази нещастна Лизавета беше толкова тъпа, загубена и веднъж завинаги наплашена, че дори ръка не вдигна да прикрие лицето си, макар това да беше най-необходимо-естественото движение в този миг, защото брадвата беше вдигната точно над лицето й. Тя само малко повдигна свободната си лява ръка, но не до лицето, и бавно я протегна напред към него, като че да го отстрани. Острието падна точно върху черепа и веднага разцепи цялата горна част на челото почти до темето. Тя направо се строполи. Расколников съвсем се обърка, грабна й вързопа, пак го захвърли и се втурна в антрето.
Страх го обземаше все повече и повече, особено след това второ, съвсем неочаквано убийство. Щеше му се час по-скоро да избяга оттук. И ако в тази минута беше в състояние по-добре да вижда нещата и да разсъждава; ако само можеше да проумее цялата трудност на положението си, цялата безнадеждност, цялото безобразие и цялата му нелепост и да разбере при това колко затруднения, а може би и злодейства му предстои да преодолее и да извърши, за да се измъкне оттук и се добере до вкъщи, той вероятно би захвърлил всичко и веднага би отишъл сам да се предаде, и то дори не от страх за себе си, а само от ужас и отвращение към онова, което бе извършил. Отвращението особено се надигаше и растеше в него с всяка минута. Сега той за нищо на света не би се приближил до сандъка и дори не би влязъл в стаите. Но някаква разсеяност и сякаш дори замисленост почна малко по малко да го обзема: на моменти сякаш се унасяше или по-право забравяше за главното и се залавяше за дреболии. Впрочем, когато надникна в кухнята и видя на пейката кофа, наполовина пълна с вода, сети се да си измие ръцете и брадвата. Ръцете му бяха в кръв и лепнеха. Брадвата направо потопи с острието във водата, взе парченцето сапун, което стоеше на прозореца в счупена чинийка, и започна да си мие ръцете направо в кофата. След като ги изми, извади брадвата, изми желязото и дълго, близо три минути, ми дръжката там, където имаше кръв, дори я търка със сапун. След това избърса всичко с бельото, простряно да съхне на едно въже, опънато пред кухнята, и после дълго, внимателно разглежда брадвата през прозореца. Следи нямаше, само дръжката беше още влажна. Той грижливо закачи брадвата в гайката под палтото. После, доколкото позволяваше светлината в мрачната кухня, си огледа палтото, панталона, обувките. Отстрани, на пръв поглед, сякаш нямаше нищо; само по обувките имаше пръски. Намокри един парцал и ги изтри. Впрочем той знаеше, че не се оглежда внимателно, че може би има нещо, което се хвърля в очи и което той не забелязва. Застана замислен насред стаята. Мъчителна, тъмна мисъл се надигаше в него — мисълта, че е луд и че в този миг не е в състояние нито да разсъди, нито да си помогне, че може би изобщо трябва да прави не това, което сега прави… „Боже мой! Трябва да бягам, да бягам!“ — измърмори той и се втурна в антрето. Но там го очакваше такъв ужас, какъвто, разбира се, никога не беше изпитвал.