Стоеше, гледаше и не вярваше на очите си: вратата, външната врата от антрето към стълбището, същата, на която беше позвънил одеве и през която беше влязъл, стоеше отключена, дори цяла педя открехната: нито заключена, нито резето сложено, през цялото време, през цялото това време! Старата не беше заключила след него може би от предпазливост. Но, Боже мой, та нали видя след това Лизавета! И как можа, как можа да не се сети, че тя все отнякъде е влязла! Няма през стената да мине!
Хвърли се към вратата и пусна резето.
„Но не, пак не правя каквото трябва! Трябва да си вървя, да си вървя…“
Махна резето, отвори вратата и се заослушва към стълбите.
Дълго се ослушва. Някъде далече, долу, сигурно пред входа, нечии гласове високо и пискливо крещяха, спореха и се ругаеха. „Какво има?…“ Той чакаше търпеливо. Най-после всичко изведнъж утихна, сякаш отсечено с нож: отишли са си. Тръгна вече да излиза, но изведнъж на долния етаж вратата към стълбището шумно се отвори и някой заслиза, като си тананикаше някаква мелодия. „Колко шумят!“ — мина му през ума. Пак затвори вратата и изчака. Най-после всичко утихна, нямаше жива душа. Вече понечи да направи крачка към стълбите, когато изведнъж пак се чуха нови стъпки.
Тези стъпки се чуха от много далече, чак от началото на стълбите, но той много добре и ясно помнеше, че още от първия звук, веднага, кой знае защо, реши, че непременно са за тук, за четвъртия етаж, при старата. Защо? Звукът ли беше някак особен, знаменателен? Стъпките бяха тежки, равномерни бавни. Ето, той вече изкачи първия етаж, ето, качва се нагоре; чува се по-ясно и по-ясно! Чу се тежкото му астматично дишане. Ето изкачва вече третия етаж… Идва тук! И изведнъж му се стори, че сякаш се е вкаменил точно като насън, когато сънуваш, че някой те настига, че вече е близо, иска да те убие, а ти сякаш си се праснал в земята и не можеш да мръднеш дори.
И най-после, когато гостът вече се изкачваше към четвъртия етаж, едва тогава изведнъж потръпна и успя пак бързо я ловко да се промъкне обратно в квартирата и да затвори вратата зад себе си. После хвана резето и бавно, безшумно го намести. Помагаше му инстинктът. Като свърши всичко, спотаи се, затаил дъх, точно до вратата. Неканеният гост също беше вече пред вратата. Сега стояха един срещу друг, както одеве със старата, когато вратата ги делеше, а той се вслушваше.
Гостът няколко пъти тежко си пое дъх. „Сигурно е дебел и едър“ — помисли си Расколников, стиснал в ръка брадвата. Всичко ставаше наистина като насън. Гостът дръпна звънчето и силно позвъни.
Щом издрънча тенекиеният глас на звънчето, изведнъж му се стори, че в стаята някой се размърда. Няколко секунди той дори сериозно се вслушва. Непознатият звънна още веднъж, пак почака и изведнъж с все сила задърпа нетърпеливо дръжката. С ужас гледаше Расколников скачащото резе и с тъп страх очакваше всеки момент да изскочи. Това наистина изглеждаше възможно: толкова силно дърпаше онзи. Помисли си да хване резето с ръка, но онзи можеше да се сети. Започна сякаш пак да му се вие свят. „Сега ще падна!“ — прониза го мисъл, но непознатият заговори и той веднага се опомни.
— Абе тия хора спят ли там или някой ги е издушил? — Пррроклетнички! — закънтя гласът му като от бъчва. — Ей, Альона Ивановна, стара вещице! Лизавета Ивановна. красавице невиждана! Отваряйте! У, проклетнички, заспали ли са, какво става?
И пак, разярен, десетина пъти наред с все сила дръпна звънчето. Явно това можеше да бъде само властен човек и свой в този дом.
В съшия миг някъде наблизо по стълбите се чуха ситни, бързи стъпки. Идваше още някой. Расколников дори не го чу отначало.