На стълбите — никой! На входа — също. Бързо излезе от вратата и пое наляво по улицата.
Той много добре знаеше, той прекрасно знаеше, че в този момент те са вече в квартирата, че много са се учудили, като са видели, че е отворена, след като току-що беше затворена, че вече гледат телата и след не повече от минута ще се досетят и ще им стане съвсем ясно, че убиецът току-що е бил там и е успял да се скрие някъде, да се промъкне покрай тях, да избяга; ще се сетят сигурно също, че е бил в празната квартира, докато те са се качили нагоре. И в същото време в никакъв случай не се решаваше да ускори много крачката си, макар че до първия ъгъл оставаха стотина крачки. „Дали пък да не се вмъкна в някой вход и да изчакам на някое чуждо стълбище? Не, ужасно! А дали да не захвърля някъде брадвата? Дали да не взема файтон? Ужас! Ужас!“
Най-после ето и пресечката; той сви в нея полумъртъв; тук беше вече наполовина спасен и го разбираше: по-малка възможност за подозрения, при това тук сновяха много хора и той се губеше сред тях като песъчинка. Но всички тези мъчения така го изтощиха, че едва се движеше. Обливаше го пот; вратът му беше целият мокър. „Добре се е нарязал!“ — извика някой след него, когато излезе на канала.
Сега едва съзнаваше какво прави; ставаше му все по-лошо. Помнеше все пак как изведнъж, след като излезе на канала се изплаши, че има малко хора и тук по-лесно ще го забележат, и понечи дори да се върне в пресечката. Макар че едва се държеше на краката си, заобиколи и се върна вкъщи от съвсем друга страна. Почти в безсъзнание мина и през вратата на къщата, в която живееше; във всеки случай чак на стълбите се сети за брадвата. А му предстоеше много важна задача: да я върне на мястото, и то колкото може по-незабелязано. Разбира се, вече не беше в състояние да проумее, че може би много по-добре би било изобщо да не връща брадвата, а да я хвърли, макар и по-късно, в някой чужд двор.
Но всичко мина благополучно. Вратата на портиерната беше притворена, но не беше заключена с катинара, значи най-вероятно беше портиерът да си е вкъщи. Но той вече дотам беше загубил способността да съобразява каквото и да било, че тръгна направо към портиерната и я отвори. Ако портиерът го беше запитал: „Какво искате?“, той може би направо би му подал брадвата. Но портиерът пак го нямаше и той успя да прибере брадвата на предишното й място под пейката, дори я покри, както преди, с цепеницата. Никого, жива душа не срещна след това, чак до стаята си; вратата на хазайката беше затворена. Като влезе в стаичката, се хвърли на кушетката, както си беше. Не заспа, но беше като в някакъв унес. Ако тогава някой беше влязъл в стаята му, щеше веднага да скочи и да закрещи. Откъслеци, частици от някакви мисли гъмжаха в главата му; но той не можеше да улови ни една, нито на една не можеше да се спре въпреки усилията си…
ЧАСТ ВТОРА
I
Така лежа много дълго. От време на време сякаш се събуждаше и тогава забелязваше, че отдавна вече е нощ, но и през ум не му минаваше да стане. Най-после забеляза, че вече е светло като денем. Лежеше по гръб на кушетката, още вцепенен от унеса. От улицата долитаха до него страшни отчаяни вопли, които впрочем чуваше всяка нощ след два часа под прозореца си. Те именно го събудиха и сега. „А, ето и пияните излизат вече от кръчмите! — помисли си той. — Минава два. — И изведнъж скочи, сякаш някой го дръпна от кушетката. — Как! Минава два!“ Седна на кушетката — и изведнъж си спомни всичко! Внезапно, в един миг всичко си спомни!
В първия момент помисли, че ще полудее. Стана му страшно студено, но трепереше и от треската, която беше започнала отдавна, докато спеше. Обаче сега изведнъж така го втресе, че едва не му изскочиха зъбите и цялото му тяло затрепера. Отвори вратата и се заослушва: всичко спеше в къщата. С почуда оглеждаше себе си и всичко наоколо в стаята и не разбираше; как е могъл вчера, когато влезе, да не сложи куката на вратата и да се хвърли върху кушетката не само без да се съблече, но дори и с шапката: тя се беше търколила и лежеше на пода до него, откъм възглавницата. „Ако беше влязъл някой, какво щеше да си помисли? Че съм пиян, но…“ Спусна се към прозореца. Беше достатъчно светло и той бързо се заоглежда целия, от главата до петите, всяка дреха поотделно: няма ли следи? Но не, така не можеше: разтреперан от треската, той започна да сваля всичко от себе си и пак да го оглежда най-подробно. Преобърна всичко до последното конче и парцалче, но не си доверяваше и повтори огледа още три пъти. Но нямаше май нищо, никакви следи; само на панталона долу, където беше оръфан, на това оръфаното имаше следи от засъхнала кръв. Той сграбчи голямото джобно ножче и изряза оръфаното. Повече като че ли нямаше. Изведнъж си спомни, че кесийката и нещата, които бе измъкнал от сандъка на старата, всичките са още по джобовете му! Не беше и помислил досега да ги извади и скрие! Не се сети за тях дори сега, когато оглеждаше дрехите! Как може! Моментално взе да ги вади и да ги хвърля на масата. След като измъкна всичко и дори си преобърна джобовете, за да се увери, че нищо не е останало, той пренесе цялата тази купчина в ъгъла. Там, точно в ъгъла, долу, на едно място отлепените тапети бяха скъсани: той започна веднага да пъха всичко в дупката под хартията. „Събраха се! Да ми се маха всичко от очите, и кесийката също!“ — радостно си мислеше той, изправяйки се и тъпо гледайки към ъгъла, към дупката, която беше станала още по-голяма. Изведнъж цял изтръпна от ужас. „Боже мой — шепнеше той в отчаяние, — какво ми става? Та това скрито ли е, така ли се крие!“