Расколников всъщност никак не беше помислил за вещи, предполагаше, че ще има само пари и затова не беше приготвил предварително място. „Но сега на какво се радвам, на какво? — мислеше си той. — Нима така се крие? Наистина разумът ме напуска!“ Седна изнемощял на кушетката и веднага отново го затресе непоносимо. Машинално дръпна от стола до себе си някогашното си студентско зимно палто, дебело, но вече много дрипаво, зави се с него и изведнъж пак потъна в сън и бълнуване. Унесе се.
След не повече от пет минути отново скочи и веднага в изстъпление пак се спусна към дрехите си. „Как можах да заспя, когато още нищо не съм направил! Ами, разбира се, разбира се: гайката под мишницата още не съм махнал! Забравил съм, такова нещо съм забравил! Такава улика!“ Дръпна гайката и бързо взе да я къса на парченца, които напъха между бельото под възглавницата. „Парчетата накъсан плат в никакъв случай няма да събудят подозрение; да, да, сигурно!“ — повтаряше той, застанал насред стаята, и с напрегнато до болка внимание започна пак да се взира наоколо, по пода, навсякъде, да не би да е забравил още нещо. Увереността, че всичко, дори паметта, дори способността да съобрази най-простото нещо го напускат, започна нетърпимо да го мъчи. „Какво, нима вече започва, нима започва вече възмездието? Да, да, знаех си!“ И наистина обрезките от панталона бяха пръснати по пода насред стаята така, че още първият влязъл да ги види) „Но какво става с мене!“ — извика той пак объркан.
Тогава му мина през ума странна мисъл: че може би дрехите му са целите в кръв, че може би по тях има много петна, само че той не ги вижда, не ги забелязва, защото способността му да мисли е отслабнала, разкъсана… умът му е помрачен… Изведнъж си спомни, че и по кесийката имаше кръв. „А! Значи, и в джоба трябва да има кръв, защото аз тогава пъхнах кесийката още мокра!“ Веднага обърна джоба и наистина — на хастара имаше следи, петна! „Значи, разумът още не ме е напуснал изцяло, значи, мога да съобразявам и да помня, щом сам си спомних и се сетих! — помисли си, тържествувайки, и свободно и щастливо си пое дълбоко дъх. — Просто слабосилие от треската, минутно бълнуване.“ И той, отпра целия хастар на левия джоб на панталона. В тази минута слънчев лъч освети лявата му обувка: на чорапа, който се подаваше от обувката, сякаш личаха следи. Той събу обувката: „Наистина следи. Целият чорап отпред в кръв.“ Сигурно е стъпил тогава по невнимание в онази локва… „Но какво да правя сега с това? Къде да дяна този чорап, обрезките, джоба?“ Събра всичко в ръка и застана насред стаята. „В печката? Но те най-напред в печката ще започнат да ровят. Да ги изгоря? Но с какво? Кибрит дори нямам. Не, по-добре да отида някъде и да изхвърля всичко. Да, по-добре да ги изхвърля! — повтаряше той, сядайки пак на кушетката. — И то още сега, веднага, незабавно…“ Но вместо това главата му пак се отпусна върху възглавницата; отново го вледениха непоносими тръпки; и той отново придърпа отгоре си шинела. И дълго, няколко часа, в съзнанието му все още проблясваше от време на време, че „би трябвало още сега, на минутата, да отида някъде и да изхвърля всичко, да ми се махне от очите, по-скоро, по-скоро!“ На няколко пъти понечи да стане от кушетката, но вече не беше в състояние. Окончателно го събуди силно чукане по вратата.
— Отвори де, жив ли си или не? Все спи! — викаше Настася и тропаше с юмрук по вратата. — По цял ден спи като псе! Па псе си е! Я отваряй. Десет минава.