Но той не беше в състояние да изрази вълнението си нито с думи, нито с възклицания. Чувството на безкрайно отвращение, започнало да стяга и да души сърцето му още когато отиваше при старата, сега така се разрасна и така добре се избистри, че той не знаеше къде да се дене от мъка. Вървеше по тротоара като пиян, не забелязваше минувачите, блъскаше се в тях и се опомни едва на другата улица. Като се огледа, видя, че е застанал пред някаква кръчма, в която се влизаше от тротоара надолу по няколко стъпала към сутерена. Тъкмо в този момент оттам излизаха двама пияни; крепейки се един друг и псувайки, те се измъкваха на улицата. Без много да му мисли, Расколников веднага слезе надолу. По-рано никога не беше ходил в кръчма, но сега му се виеше свят, а го мъчеше и страшна жажда. Допи му се студена бира, още повече че отдаваше внезапната си слабост и на това, че беше гладен. Седна в тъмния и мръсен ъгъл пред една маса, цялата лепкава, поръча си бира и жадно изпи първата чаща. Веднага му олекна и мислите му се проясниха. „Всичко това са глупости — каза си той с надежда, — и нямаше защо да се тревожа! Просто съм физически разнебитен! Една нищо и никаква чаша бира, малко сухар — и ето, в миг умът е укрепнал, мисълта се е прояснила, намеренията стават твърди! Тю, колко нищожно е всичко това!…“ Но въпреки това презрително възклицание той вече гледаше весело, сякаш внезапно освободен от някакво ужасно бреме, и дружелюбно огледа присъстващите. Но Дори в тази минута вече смътно предчувстваше, че цялата тази възприемчивост за доброто също беше болезнена.
В кръчмата по това време бяха останали съвсем малко хора. Освен двамата пияници, които беше срещнал на стълбите, веднага след тях си тръгнаха вкуном цяла сюрия хора — петима души с някаква жена и с хармоника. Като излязоха, стана тихо и просторно. Останаха: един сръбнал, но не много, който пиеше бира, еснафин на вид; другарят му — дебел, огромен, с полу-шубка и прошарена брада, съвсем пиян — беше задрямал на пейката и от време на време изведнъж, все едно на сън, започваше да щрака с пръсти, разперил ръце, и да потръсква горната част на тялото си, без да става от пейката, като си тананикаше нещо глупаво, силейки се да си спомни някакви куплети от рода на:
Цяла година милвах жената, ця-ла го-дина мил-вах же-ната.
Или изведнъж, като се събуждаше, отново:
По Подяческа ходих свойта бивша там открих…
Но никой не споделяше щастието му: мълчаливият му приятел гледаше на всички тези изблици дори враждебно и с недоверие. Имаше и още един човек, който приличаше по външност нещо като на бивш чиновник. Той си седеше сам, пред чашата си, отпиваше от време на време и поглеждаше наоколо. Той също като че ли беше донякъде развълнуван.
II
Расколников не беше свикнал на многолюдие и, както казахме вече, избягваше всякакво общуване, особено напоследък. Но сега нещо изведнъж го потегли към хората. Сякаш нещо ново ставаше в него и същевременно той изпитваше някаква жажда да е с хора. Беше така изморен от целия месец углъбено страдание и мрачна възбуда, че му се искаше поне за миг да си поеме дъх в друг свят, какъвто ще да е, и въпреки цялата мръсотия на обстановката той сега с удоволствие продължаваше да стои в кръчмата.
Стопанинът на заведението беше в другото помещение, но често влизаше в главното — слизаше в него по някакви стъпала, като най-напред се появяваха контешките му лъснати ботуши с големи червени маншети. Той беше по рубашка и със страшно омазнена черна сатенена жилетка, без вратовръзка, а цялото му лице беше все едно смазано с масло като железен катинар. Зад тезгяха стоеше към четиринадесетгодишно момче и имаше друго едно, по-малко, което разнасяше поръчките. Имаше нарязани краставици, сухари от черен хляб и риба, нарязана на филийки; всичко това ужасно вонеше. Беше толкова задушно, че едва се издържаше, и всичко беше така просмукано от винена миризма, че само от нея май можеше за пет минути да се напие човек.
Има някои срещи дори със съвсем непознати за нас хора, които ни заинтригуват от пръв поглед, някак изведнъж, внезапно, преди да сме отворили уста. Точно такова впечатление направи на Расколников посетителят, седнал настрана от другите, дето приличаше на бивш чиновник. Младият човек после на няколко пъти си спомни това първо впечатление и дори го отдаде на някакво предчувствие. Той непрекъснато поглеждаше към чиновника — разбира се, защото и онзи също упорито го гледаше и личеше, че много му се ще да го заговори. Към останалите хора в кръчмата, включително и стопанина, чиновникът гледаше някак привично и дори със скука, но същевременно и с оттенък на малко високомерно пренебрежение, като на хора с по-долно положение и развитие, с които няма общи приказки. Това беше човек, вече преминал петдесетте, среден на ръст, набит, с прошарена коса и доста оплешивял, с подпухнало от непрекъснато пиянство жълто, дори зеленикаво лице и с отекли клепачи, през които лъщяха мънички като цепчици, но одушевени кръвясали оченца. Но нещо много страшно имаше в него, в погледа му светеше някаква възторженост — всъщност личеше и мисъл, и ум — но в същото време проблясваше някакво безумие. Беше облечен със стар, съвсем окъсан черен фрак с изпопадали копчета. Само едно още се крепеше криво-ляво и точно него беше закопчал — явно от желание да не изглежда неприлично. Изпод грубата памучна жилетка стърчеше нагръдникът — изпомачкан, мръсен лекясал. Лицето му беше бръснато като на чиновник, но явно доста отдавна, и му беше набола гъста сива четина. А и в държането му имаше нещо солидно чиновническо. Но той беше неспокоен, току прекарваше пръсти през косата си и от време на време, обзет от мъка, подпираше глава на двете си ръце, сложил оръфани лакти на мократа и лепкава маса. Най-накрая открито погледна Расколников и високо и твърдо изговори: