— Може пък да го няма! — чу се мъжки глас. „А, това е гласът на портиера!… Какво иска?“ Той скочи и седна на кушетката. Сърцето му биеше така, че чак го заболя.
— А кой ще сложи куката? — възрази Настася. — Я го виж ти, взел да се заключва! Тебе ли ще те откраднат? Я отваряй, главо, събуди се!
„Какво искат? Защо е дошъл портиерът? Всичко са научили. Да се съпротивлявам или да отворя? Да става, каквото ще!…“
Той се надигна, протегна се и махна куката.
Стаята му имаше такива размери, че можеше да свали куката и без да става от леглото.
Точно така: портиерът и Настася.
Настася го огледа някак особено. Той погледна предизвикателно и отчаяно към портиера. Онзи мълчаливо му подаде сиво, сгънато на две листче, запечатано с червен восък.
— Призовка от участъка — каза, като му даваше листчето.
— От какъв участък?…
— В полицията, значи, те викат, в участъка. Какъв друг участък…
— В полицията!… Защо?…
— Че аз отде да знам. Викат те — ще идеш. — Той го погледна внимателно, поогледа се наоколо и се обърна да си върви.
— Ти май съвсем се разболя? — обади се Настася, без да сваля очи от него. И портиерът обърна за миг глава. — От вчера го тресе — добави тя.
Той не отговори и държеше листчето в ръце, без да го разпечатва.
— Недей става тогава — продължаваше Настася поомекнала, виждайки, че спуска крака от кушетката. — Като си болен, не ходи: няма да умрат без тебе. Какво е това в ръцете ти?
Той погледна: в дясната си ръка държеше обрезките, чорапа и парчетата от откъснатия джоб. Така беше спал с тях. Едва по-късно, размишлявайки за това, си спомни, че полубуден, в треската много здраво стискаше всичко това в ръка и така заспиваше отново.
— Я го виж какви парцали е насъбрал и спи с тях, като че са някакво съкровище… — И Настася се разсмя със своя болезненонервен смях. Той веднага пъхна всичко под шинела и впи втренчен поглед в нея. Макар че в тази минута почти не беше в състояние трезво да разсъждава, чувстваше, че няма да се държат така с човек, ако дойдат да го арестуват. „Но… полицията?“
— Да беше пийнал чай? Искаш ли, а? Ще ти донеса; има още…
— Не… аз ще отида, сега ще отида — ломотеше той, като са изправяше на крака.
— Абе ти май и по стълбите не можеш слезе.
— Ще отида…
— Както щеш…
Тя излезе след портиера. Той веднага се втурна към светлината да огледа чорапа и обрезките: „Петна има, но не се забелязват твърде; всичко се е изцапало, размазало и вече е избеляло. Ако не знае човек, няма да забележи. Значи, Настася, слава Богу, отдалече не е могла нищо да забележи!“ Тогава с трепет разпечата призовката и я зачете; чете дълго и най-после разбра. Беше обикновена призовка от кварталния участък да се яви днес в девет и половина в канцеларията на кварталния.
„И това не беше ставало! Поначало нямам никаква работа с полицията! И защо тъкмо днес? — мислеше той в мъчително недоумение. — Господи, само по-скоро да се свърши!“ Понечи да коленичи за молитва, но дори сам се разсмя — не на молитвата, а на себе си. Бързо започна да се облича. „Все ми е едно, каквото ще да става! Да обуя чорапа! — дойде му наум изведнъж. — Ще се напраши още повече и следите ще изчезнат.“ Но щом го обу, веднага го смъкна с погнуса и ужас. Смъкна го, но като се сети, че няма друг, взе го и пак го обу — и пак се разсмя. „Всичко това е условно, всичко е относително, всичко е само форма — мярна се, пробягна за миг през мисълта му, докато цял трепереше, — ето на, че го обух! В края на краищата пак го обух!“ Впрочем смехът веднага се смени с отчаяние. „Не — каза си, — не съм в състояние…“ Краката му трепереха. „От страх“ — промърмори си той. От температурата му се виеше свят и го болеше главата. „Това е хитрост! Искат да ме примамят с хитрост и изведнъж да ме оплетат — продължаваше да си мисли, излизайки на стълбището. — Лошото е, че почти бълнувам… може да изтърва някоя глупост…“
По стълбите си спомни, че оставя всички вещи така в дупката на тапета, „а те могат нарочно в мое отсъствие да направят обиск“ — спомни си и се спря. Но такова отчаяние и такъв, ако може да се каже, цинизъм пред гибелта го овладяха изведнъж, че махна с ръка и продължи.
„Само по-скоро!…“
Вън пак беше непоносима горещина; нито капка дъжд през всичките тези дни. Пак прах, тухли и вар, пак смрад от дюкянчетата и кръчмите, пак пияни на всяка крачка, чухонци-разносвачи и полузаспали файтонджии. От яркия слънчев блясък го заболяха очите и още повече му се зави свят — обичайното усещане на болен от треска, излязъл изведнъж навън в ярък слънчев ден.
Като стигна на ъгъла на вчерашната улица, той с мъчителна тревога погледна към онази къща… и веднага отвърна очи.