„Ако ме питат, може и да кажа“ — помисли си, приближавайки към участъка.
Участъкът беше на около четвърт километър. Той току-що се беше пренесъл на ново място, в нова сграда, на четвъртия етаж. На предишното му място беше се отбивал веднъж, но много отдавна. Като влезе във входа, видя вдясно стълби, по които слизаше някакъв с тефтер в ръката. „Портиерът, значи; значи тук е участъкът“ — и той наслуки се заизкачва нагоре. Не искаше никого за нищо да пита.
„Ще вляза, ще коленича и всичко ще разкажа…“ — помисли си, като стигна до четвъртия етаж.
Стълбището беше съвсем тясно, стръмно и цялото в помия. Вратите на кухните на всички квартири и на четирите етажа излизаха към това стълбище и стояха отворени почти през целия ден. Затова беше толкова задушно. Нагоре и надолу се качваха и слизаха портиери с тефтери под мишница; куриери и различен народ от двата пола — посетители. Вратата на самия участък беше също отворена. Той влезе и спря в чакалнята. Някакви селяни стояха и чакаха. И тук беше задушно, а освен това човек можеше да повърне от миризмата на прясната, още незасъхнала по стените боя, разтворена с вмирисан безир. Като почака малко, реши да влезе в следващата стая. Стаите бяха все малки и ниски. Страшно нетърпение го влечеше все по-нататък и по-нататък. Никой не го забелязваше. Във втората стая седяха и пишеха някакви писари, облечени може би само малко по-добре от него, все някакви странни на вид хора. Той се обърна към един от тях.
— Какво искаш?
Той показа призовката от участъка.
— Студент ли сте? — запита го онзи, като погледна призовката.
— Да, бивш студент.
Писарят го огледа — впрочем без никакво любопитство. Това беше някакъв особено рошав човек, с лишен от мисъл поглед.
„От този нищо няма да науча, защото всичко му е безразлично“ — помисли си Расколников.
— Вървете оттатък, при деловодителя — каза писарят и посочи с пръст последната стая.
Той влезе в тази стая (четвъртата поред), тясна и претъпкана с хора — малко по-чисто облечени, отколкото в другите стаи. Между посетителите имаше две дами. Едната — в траур, бедно облечена, седеше пред писалището на деловодителя и пишеше нещо, което той й диктуваше. Другата дама, много пълна и моравочервена, цялата на петна, снажна жена и някак прекалено пищно облечена, с брошка на гърдите колкото чинийка, стоеше по-настрани и чакаше нещо. Расколников пъхна на деловодителя призовката си. Онзи я погледна, каза: „Почакайте“ и продължи да се занимава с дамата в траур.
Той си пое дъх по-свободно. „Сигурно не е за това!“ Малко по малко започна да се успокоява, той с всички сили си налагаше да се успокои, да се овладее.
„Някоя глупост, някоя най-дребна непредпазливост — и мога да се издам! Хм… Жалко, че тук не достига въздух — добави той, — задушно… Още повече ми се вие свят… И мислите ми се оплитат…“
Той чувстваше в себе си страшен безпорядък. Страхуваше се, че няма да се овладее. Мъчеше се да се занимае с нещо, да мисли за нещо съвсем странично, но това никак не му се удаваше. Деловодителят впрочем много го интересуваше; все гледаше да разбере, да отгатне нещо по лицето му. Това беше много млад човек, около двадесет и две годишен, с мургаво и подвижно лице, което изглеждаше по-състарено, облечен по модата и контешки, със сресана на път, прилизана и напомадена коса, с много пръстени и халки на белите, чистени с четка пръсти и със златен ланец на жилетката. Той дори размени две-три думи на френски с някакъв чужденец, който също беше там, и то твърде прилично.
— Луиза Ивановна, защо не седнете — каза той мимоходом на натруфената моравочервена дама, която продължаваше да стои, сякаш не смееше сама да седне, макар че до нея имаше стол.
— Ich danke1 — каза тя и бавно, с копринено шумолене се отпусна на стола. Светлосинята й рокля с бяла дантела се наду като балон около стола и зае почти половината стая.
Замириса на парфюм. Но дамата явно се смущаваше от това, че заема половината стая и че така силно лъха на парфюм, макар че се усмихваше страхливо и същевременно нахално, но явно неспокойно.
Дамата в траур най-сетне свърши и се приготви да става. Изведнъж доста шумно и много наперено, като въртеше някак особено рамене на всяка крачка, влезе някакъв офицер, хвърли фуражката с кокарда на писалището и седна на креслото. Пищната дама просто скочи от мястото си, като го видя, и с особен възторг му направи реверанс; но офицерът не й обърна никакво внимание, а в негово присъствие тя вече не посмя да седне. Това беше поручикът, помощник на кварталния полицейски, с щръкнали хоризонтално червеникави мустаци и с извънредно дребни черти на лицето, които впрочем не говореха за нищо особено освен за известно нахалство.