Той косо и някак възмутено погледна Расколников: наистина дрехите му бяха прекалено дрипав но въпреки цялата му изпадналост все пак осанката му не съответстваше на облеклото; Расколников от непредпазливост го изгледа дръзко и прекалено дълго, така че онзи чак се обиди.
— Ти какво искаш? — кресна той, навярно учуден, че такъв дрипльо хич и не мисли да се смрази от неговия мълниеносен поглед.
— Викали сте ме… ето призовката… — успя да отговори някак Расколников.
— Това е по онзи иск за парите, от студента — засуети се деловодителят, като вдигна глава от документите. — Ето. — И той подаде на Расколников тефтера, като му посочи мястото.
— Прочетете!
„Пари? Какви пари! — мислеше Расколников. — Но… значи, сигурно не е за онова!“ И той потрепера от радост. Стана му изведнъж ужасно, неизразимо леко. Камък се стовари от плещите му.
— А в колко часа пише да се явите, уважаеми господине? — кресна поручикът, обиден кой знае защо, все повече и повече.
— Писано ви е в девет, а сега вече минава единадесет…
— Донесоха ми я едва преди четвърт час — високо и през рамо отвърна Расколников, който изведнъж и неочаквано за самия себе си също се разсърди, изпитвайки дори известно удоволствие, и Не стига, че съм дошъл болен, в треска.
— Моля, не крещете!
— Аз не крещя, а говоря съвсем спокойно, вие ми крещите; а аз съм студент и няма да позволя да ми се крещи.
Помощникът така кипна, че в първата минута дори не можа да каже нищо и само пръски хвърчаха от устата му. Той скочи от мястото си.
— Благоволете да млъкнете! Намирате се в учреждение. Не си позволявайте гр-р-рубости, господине!
— И вие се намирате в учреждение — извика Расколников, — и освен дето крещите, пушите и цигара, тоест проявявате неуважение към всички тук. — След като изговори това, Расколников почувства неизразима наслада.
Деловодителят ги гледаше усмихнат. Темпераментният поручик явно беше озадачен.
— Това не е ваша работа! — изкрещя той най-после някак неестествено високо. — Я благоволете да дадете обяснението, което ви се изисква. Покажете му, Александър Григориевич. Оплакване има срещу вас! Не си плащате! Пък я го виж какво се перчи храбрецът!
Но Расколников вече не слушаше, а жадно сграбчи листа, за да намери час по-скоро разгадката. Прочете веднъж, втори път, но не разбра.
— Какво значи това? — попита той деловодителя.
— Дължите пари срещу полица; иск е заведен. Трябва или да ги платите с всички разноски, такси и прочие, или да дадете писмен отговор кога ще можете да платите и същевременно да се задължите да не напускате столицата до плащането и да не продавате и укривате имуществото си. А заемодавецът има право да продаде имуществото ви, а с вас да постъпи според закона.
— Но аз… не дължа никому!
— Това вече не е наша работа. При нас е постъпила за изпълнение просрочена и законно протестирана полица за сто и петнадесет рубли, която сте подписали на вдовицата на колежки асесор Зарницина преди девет месеца и която тя е прехвърлила срещу свой дълг на придворния съветник Чебаров, въз основа на това ви викаме да дадете отговор.
— Но тя ми е хазайка!
— Какво като ви е хазайка?
Деловодителят гледаше към него със снизходителна усмивка на съжаление, а същевременно и с някакво тържество, като към новак, който едва започва да свиква с куршумите, един вид: „Е, как се чувстваш сега?“ Но какво, какво го засягаше сега полицата, искът! Струваше ли си да се тревожи сега и за това, заслужаваше ли дори да му обръща внимание! Той стоеше, четеше, слушаше, отговаряше, дори сам питаше, но все машинално. Тържествуващият инстинкт за самосъхранение, спасението от надвисналата опасност — ето какво изпълваше в тази минута цялото му същество, без предвиждания, без анализ, без гадаене за бъдещето и разгадаване, без съмнения и без въпроси. Това беше минута на пълно, непосредствено, чисто животинско щастие. Но в същия този миг в участъка удари нещо като гръм и мълния. Поручикът, все още дълбоко потресен от неуважението, целият пламнал и явно от желание да си възвърне накърнения авторитет, блъвна огън и жупел върху нещастната „пищна дама“, която го гледаше още от влизането му с най-глупава усмивка.
— Ами ти, никаквице такава — изкрещя изведнъж с цяло гърло (траурната дама вече си беше отишла), — какво пак е ставало при тебе миналата нощ, а? Пак позор, пак скандал до Бога. Пак побоища и пиянство. За поправителния дом плачеш! Нали ти казвах, нали десет пъти те предупреждавах, че на единадесетия няма да ти простя… А ти пак, никаквице недна!