Расколников чак изтърва документа и гледаше изумен пищната дама, на която така безцеремонно се караха; но бързо проумя каква е работата и веднага цялата тази история започна дори много да му харесва. Той слушаше с удоволствие, и то с такова, че му се щеше да се смее, да се смее, да се смее с цяло гърло… Нервите му просто подскачаха.
— Иля Петрович! — започна внимателно деловодителят, но се спря да изчака, защото кипналият поручик не можеше да бъде удържан другояче освен ако го хванеш за ръцете, което той знаеше от собствен опит.
Що се отнася до пищната дама, тя отначало просто се разтрепера от гърма и мълниите; но чудно нещо: колкото по-многобройни и по-гръмки ставаха ругатните, толкова видът й ставаше по-любезен, толкова по-очарователна ставаше усмивката й, отправена към страшния поручик. Тя ситнеше на едно място и непрекъснато правеше реверанси в нетърпеливо очакване да й се даде най-после и на нея възможност да каже нещо и дочака.
— Никакъв шум и сбиване у мен не имал, господин капитен — забърбори тя изведнъж, сякаш грах се посипа, със силен немски акцент, но много живо на руски, — и никакъв никакъв шкандал, а той дошел пиян, и аз това всичко ще разкажи, господин капитен, а аз не виновна… у мене благороден дом, господин капитен, и благородни обноски, господин капитен, и аз сама винаги, винаги не искал никакъв шкандал. А той съвсем пиян дошел и после пак три бутилки поръчвал, а после дигнал един крак и почвал с крак свири пиано, и това много лошо в благороден дом, и той ганц2 пиано счупил и съвсем, съвсем тука няма никаква манир, и аз казал. А той взел бутилка и започнал всички отзад да блъска с бутилка. И тогава аз започнал веднага да вика портиер, и Карл дошел, и той Карл ударил в око, и на Хенриет също ударил в око, а на мене пет пъти ударил по буза.
И това толкоз неделикатно в благороден дом, господин капитен, и аз викал. А той отворил прозорец към канал и започнал през прозорец като малък свиня да квичи; и това срамота. И как възможно през прозорец на улица като малък свиня да квичи! Пфу! И Карл отзад дръпнал него за фрак от прозорец и тогава, това истина, господин капитен, скъсал му зайн рок3. И тогава той викал ман мус4 плаща него петнайсет рубли. И аз лично, господин капитен, платил него пет рубли за негов зайн рок. И това неблагодарен гост, господин капитен, и много шкандал правил! Аз, казвал, за вас голям сатира гедрюкт5, защото аз във всички вестници мога за вас всичко писал.
— От писачите е, значи?
— Да, господин капитен, и какъв неблагодарен гост той, господин капитен, щом в благороден дом…
— Хайде, хайде, стига! Аз нали ти казвах, казвах ти, нали ти казвах…
— Иля Петрович! — пак многозначително произнесе деловодителят. Поручикът бързо го погледна; деловодителят леко кимна с глава.
— …Та ето, значи, многоуважаема Лавиза Ивановна, последната ми дума, това е вече за последен път — продължаваше поручикът. — Ако само още един път в твоя благороден дом пак стане скандал, тебе самата ще привлека към ответственост, както се казва на висок стил. Чу ли? Та литераторът, съчинителят, значи, получил пет рубли в „благородния дом“ за скъсания си фрак? Това са те, съчинителите! — И той хвърли презрителен поглед към Расколников. — Онзи ден в една кръчма пак стана история: наобядвал се, а не ще да плаща. „Аз — казва, — за това в сатира ще ви опиша.“ Друг един, на парахода миналата седмица нарече почтеното семейство на един статски съветник — жена му и дъщеря му — с най-долни думи. Наскоро един го изритаха от кафенето. Това са те, съчинителите, литераторите, студентите, проповедниците… Тю! А ти се пръждосвай! Че ще дойда лично да видя какво става у вас… Мисли му! Чу ли?
Луиза Ивановна още по-любезно се закланя на всички страни и с реверанси заднишком стигна до вратата; но при вратата се блъсна със задните си части в снажен офицер с открито свежо лице и чудесни гъсти, руси бакенбарди. Това беше самият Никодим Фомич, кварталният полицейски. Луиза Ивановна побърза да направи реверанс едва ли не до пода и със ситни, бързи крачки и подскоци изхвърча от участъка.
— Пак грохот, гръм и мълнии, смерч, ураган! — любезно и приятелски се обърна Никодим Фомич към Иля Петрович. — Пак са разтревожили сърцето ти, пак си кипнал! От стълбите още чух. — Няма как! — проговори с благородна небрежност Иля Петрович (и дори не каза „как“, ами някак си: „Ня-а-ма ка-ак!“) и мина с някакви книжа към другото писалище, помръдвайки театрално рамене: на всяка крачка, накъдето стъпи, натам и рамото. — Ето, вижте, моля ви се, господинът е съчинител, тоест студент бивш, тоест не си плаща, полици подписвал, квартирата не освобождава, непрекъснато постъпват оплаквания срещу него, а благоволява да предявява претенции, задето съм запалил цигара пред него! Самият той какви ли не п-п-подлости върши и я го вижте моля ви се: ето го сега в най-привлекателния му вид!