— Бедността не е порок, приятелю, нали така! Ясно — барутния си, не си могъл да понесеш обидата. Вие навярно сте му се обидили за нещо и също не сте се сдържали — продължи Никодим Фомич, обръщайки се любезно към Расколников, — но напразно: той е изклю-чи-тел-но бла-го-ро-ден човек, ви казвам, но барут, барут! Пламне, избухне, изгори — и толкоз! Всичко му е минало! И остава само златното му сърце! И в полка така го наричаха — „поручик барут“…
— И то какъв п-п-полк беше! — възкликна Иля Петрович твърде доволен, че така приятно го поласкаха, но все още намусен.
На Расколников изведнъж му се дощя да каже на всички нещо изключително приятно.
— Но, моля ви, капитане — започна той твърде свободно, обръщайки се изведнъж към Никодим Фомич, — вникнете и в моето положение… Аз съм готов дори да му поискам извинение, ако съм се провинил нещо. Аз съм беден и болен студент, смазан (той точно така каза: „смазан“) от бедност. Аз съм бивш студент, защото сега не мога да се издържам, но ще получа пари… Имам майка и сестра в С-ка губерния… Те ще ми пратят и аз… ще си платя. Хазайката ми е добра жена, но толкова се е озлобила, задето загубих уроците и вече четвърти месец не й плащам, че дори обяд не ми дава… А просто не разбирам каква е тази полица… Тя сега иска да й изплатя тази полица, обаче как, помислете сами!…
— Но това не е наша работа… — отбеляза пак деловодителят.
— Моля, моля, аз съм напълно съгласен с вас, но позволете и аз да обясня — подхвана пак Расколников, обръщайки се не към деловодителя, а все към Никодим Фомич, но стараейки се с всички сили да се обръща и към Иля Петрович, макар той упорито да си даваше вид, че се рови в книжата и му подчертава презрението си, — но позволете и аз от своя страна да обясня, че живея при нея вече близо три години, още откакто дойдох от провинцията и преди… преди… впрочем защо да не си призная на свой ред, още преди самото начало обещах да се оженя за дъщеря й, устно обещание, съвсем необвързващо… Тази девойка… впрочем тя дори ми харесваше, макар и да не бях влюбен, с една дума, младост, тоест искам да кажа, че тогава хазайката много ме кредитираше и аз водех отчасти такъв живот… бях много лекомислен…
— Никой не иска от вас да разправяте такива интимни неща, уважаеми господине, пък и време нямаме — грубо и тържествуващо понечи да го прекъсне Иля Петрович, но Расколников разпалено го спря, макар че изведнъж му стана извънредно трудно да говори.
— Но позволете, позволете ми отчасти всичко да разкажа… кое как беше и… на свой ред… макар че няма нужда, съгласен съм с вас… да ви разказвам — но преди година тази девойка умря от тиф, аз си останах квартирант, както преди, и хазайката, когато се премести в сегашната квартира, ми каза… и то приятелски ми каза… че напълно ми вярва и прочие… но да съм й подпишел все пак тази разписка за сто и петнадесет рубли, колкото тя смяташе, че й дължа. Позволете: тя каза именно, че веднага щом й дам този документ, пак ще ме кредитира, колкото поискам, и че тя от своя страна никога, никога — това бяха нейните собствени думи — няма да се възползва от този документ, докато сам не си платя… И ето сега, когато нямам уроци и нямам какво да ям, тя си ги иска… Какво да кажа сега?
— Всички тези трогателни подробности, уважаеми господине, не ни интересуват! — нагло го отряза Иля Петрович, — вие сте длъжен да дадете отговор и обещание, а че сте били влюбен и всички тези трагически моменти ни най-малко не ни влизат в работа.
— Ама ти… много жестоко… — проговори Никодим Фомич, като седна на писалището и също се зае да подписва. Стана му някак срамно.
— Хайде, пишете — каза деловодителят на Расколников.
— Какво да пиша? — запита той някак особено грубо.
— Ще ви диктувам.
На Расколников му се стори, че сега, след изповедта му, деловодителят се държи по-небрежно и по-презрително — но, чудно нещо — на него самия изведнъж му стана абсолютно безразлично мнението на когото и да било и тази промяна се извърши някак си в един миг, в една минута. Ако беше се опитал да размисли малко, той, разбира се, би се учудил на това как е могъл да разговаря така с тях само преди минута и дори да им натрапва чувствата си! И откъде се бяха взели тези чувства? Сега напротив, дори ако изведнъж стаята се изпълнеше не с полицаи, а с най-добри негови приятели, и тогава навярно не би намерил за тях нито една човешка дума, до такава степен опустя изведнъж сърцето му. Мрачно чувство на мъчителна, безкрайна самотност и отчуждение изведнъж се породи съвсем ясно в душата му. Не низостта на сърдечните му излияния пред Иля Петровия, не низостта и на тържеството на поручика над него му обърнаха изведнъж така сърцето. О, какво го засягаха сега собствената му подлост, всички тези амбиции, поручици, немкини, искове, участъци и пр., и пр.! Ако го бяха осъдили дори на изгаряне в тази минута, той пак не би се помръднал и дори надали би изслушал внимателно присъдата. В него ставаше нещо, което му беше съвсем непознато, ново, внезапно, небивало. Той нетолкова разбираше, колкото ясно чувстваше, с цялата сила на чувството си, че не само с трогателни излияния, както одеве, но с каквото и да било друго не бива повече да се обръща към тези хора в кварталния участък и че дори ако това бяха все негови кръвни братя и сестри, а не полицейски поручици — то и тогава нямаше защо да се обръща към тях, каквото и да му се случи; до тази минута той никога още не бе изпитвал подобно странно и ужасно чувство. И най-мъчителното — това беше повече чувство, отколкото съзнание, отколкото ясна мисъл; непосредствено чувство, най-мъчително от всички чувства, които бе изпитвал досега през живота си.