Деловодителят започна да му диктува формата на обичайния в такива случаи отговор, тоест не мога да платя, обещавам еди-кога си, града няма да напусна, имуществото си нито ще продавам, нито ще подарявам и пр.
— Та вие едва пишете, писалката пада от ръката ви — забеляза деловодителят, като се вглеждаше с любопитство в Расколников. — Болен ли сте?
— Да… вие ми се свят… казвайте по-нататък!
— Това е; подпишете.
Деловодителят прибра документа и се зае с други посетители.
Расколников му върна писалката, но вместо да стане и да си отиде, сложи лакти на писалището и стисна главата си с ръце. Някой сякаш забиваше гвоздей в темето му. Изведнъж му мина през ума странна мисъл: да стане сега, да се приближи към Никодим Фомич и да му разкаже всичко за вчера, всичко до последната подробност, после да отиде заедно с него в квартирата си и да му покаже нещата в ъгъла, в дупката. Желанието му беше толкова силно, че той дори стана, за да го изпълни. „Не трябва ли да го обмисля поне една минута? — мина му през ума. — Не, по-добре, без да мисля, и край на всичко!“ Но изведнъж спря като вцепенен: Никодим Фомич говореше разпалено на Иля Петрович и до него достигнаха думите:
— Не може да бъде, и двамата ще ги пуснат. Първо, всичко противоречи; помислете: защо ще викат портиера, ако те са го извършили? За да се издадат сами ли? Или от хитрост? Не, би било прекалено хитро! И освен всичко и двамата портиери и една жена са видели студента Пестряков точно в минутата, когато е влизал: вървял с трима приятели и се разделил с тях точно пред вратата и разпитвал портиерите за квартирата още пред приятелите си. Как ще разпитва за квартирата, ако е тръгнал с такова намерение? А Кох, той, преди да се отбие при старата, е останал долу при златаря половин час и точно в осем без четвърт си тръгнал, за да се качи горе при нея. Помислете сега…
— Но, моля ви се, как се е получило между тях такова противоречие: твърдят, че са чукали и че вратата е била затворена, а след три минути, когато дошли с портиера, излязло, че вратата била отворена?
— Там е работата: убиецът сигурно е бил вътре и е сложил резето; и непременно са щели да го хванат там, ако Кох така глупаво не беше тръгнал и той за портиера. А онзи именно в този промеждутък е успял да слезе по стълбите и да се измъкне някак. Кох с две ръце се кръсти: „Ако аз — казва, — бях останал там, той щеше да се хвърли и да ме убие с брадвата.“ В черква молебен иска да отслужи, хе-хе!…
— А убиеца никой ли не го е видял?
— Къде ще го видят! Къщата е цял Ноев ковчег — отбеляза деловодителят, който даваше ухо от мястото си.
— Работата е ясна, работата е ясна! — повтори разпалено Никодим Фомич.
— Не, работата е много неясна — завърши Иля Петровия. Расколников си взе шапката и тръгна към вратата, но не стигна до нея…
Когато дойде на себе си, видя, че седи на стол, че отдясно го крепи някакъв човек, че отляво стои друг с жълта чаша, пълна с жълта вода, и че Никодим Фомич стои пред него и втренчено го гледа; той стана от стола.
— Какво ви е, болен ли сте? — доста рязко го запита Никодим Фомич.
— Той и като подписваше, едва държеше писалката — вмъкна деловодителят, като седна на мястото си и се залови пак с книжата.
— А отдавна ли сте болен? — извика Иля Петровия от мястото си, като също преглеждаше някакви книжа. Той, разбира се, също бе разглеждал болния, докато беше в безсъзнание, но се бе отстранил веднага щом се свести.