— От вчера… — промърмори Расколников в отговор.
— А вчера излизахте ли някъде?
— Излизах.
— Болен?
— Болен.
— В колко часа?
— Към осем вечерта.
— А къде ходихте, позволете да запитам?
— По улицата.
— Кратко и ясно.
Расколников отговаряше рязко, отсечено, бледен като платно и без да свежда черните си възпалени очи пред погледа на Иля Петрович.
— Той едва се държи на краката, а ти… — обади се Никодим Фомич.
— Ни-що! — каза някак особено Иля Петрович. Никодим Фомич понечи да добави още нещо, но като погледна деловодителя, който втренчено го гледаше, млъкна. Изведнъж всичхи млъкнаха. Беше странно.
— Е, добре — заключи Иля Петрович, — ние не ви задържахме.
Расколников излезе. Той можа да чуе и това, че след излизането му започна изведнъж оживен разговор, в който най-ясно се отделяше въпросителният глас на Никодим Фомич… На улицата съвсем се опомни.
„Обиск, обиск, сега ще ми направят обиск! — си повтаряше той, бързайки да се прибере. — Разбойници! Подозират ме!“ Предишният страх пак го обзе целия, от главата до петите.
II
„Ами ако вече са направили обиск? Ами ако ги заваря вкъщи?“
Но ето и стаята му. Нищо и никого; никой не е надничал. Дори Настася нищо не е пипала. Но, Господи, как е могъл да остави одеве всички тези неща в дупката!
Той се спусна към ъгъла, пъхна ръце под тапета и започна да измъква нещата и да пълни с тях джобовете си. Оказаха се всичко осем предмета: две малки кутийки с обици или нещо подобно — не видя добре; после четири сахтиянови калъфчета. Една верижка беше просто завита във вестник. Още нещо, увито във вестник, навярно орден…
Той напъха всичко в различни джобове в палтото и в останалия му десен джоб на панталона, като се стараеше нищо да не личи. Заедно с нещата взе и кесийката. После излезе от стаята и този път дори я остави широко отворена.
Вървеше бързо и уверено и макар да се чувстваше целият разнебитен, беше в пълно съзнание. Страхуваше се от преследване, страхуваше се, че след половин, след четвърт час сигурно вече ще излезе нареждане да го следят; трябваше, значи, на всяка цена навреме да прикрие следите. Трябваше да свърши с това, докато му оставаха поне още малко сили и поне капка разсъдък… Но къде да отиде?
Това беше вече отдавна решено: „Ще хвърля всичко в канала — и няма да има никакви следи, и край на всичко.“ Така беше решил още през нощта, сред бълнуванията, в онези моменти, когато, спомняше си, на няколко пъти искаше да стане и да тръгне: „По-скоро, по-скоро и всичко да хвърля.“
Но се оказа, че е много трудно да ги хвърли.
Бродеше по булеварда край Екатерининския канал от половин час, а може би и повече, и на няколко пъти вече поглеждаше стълбите към канала, когато минаваше край тях. Но не можеше и да си помисли за изпълнение на намерението; или точно до стълбите имаше салове, на които перачки перяха бельо, или пък бяха завързани лодки, и навсякъде гъмжеше от народ, а и отвсякъде — от булеварда, от всички страни можеха да го видят, да го забележат: подозрително е — слязъл нарочно долу, спрял се и хвърля нещо във водата. Ами ако калъфите не потънат, а заплуват? Да, точно така. Всеки ще види. И без туй всички, които го срещат, така го гледат и оглеждат, сякаш само той ги интересува. „Защо е това? Или може би само ми се струва“ — мислеше си.
Най-после му дойде наум, че ще бъде по-добре да отиде някъде край Нева. Там има и по-малко хора, и е по-скрито, и изобщо е по-удобно, а най-важното — по-отдалечено е от тези места. И изведнъж се учуди: повече от половин час да се лута измъчен и разтревожен и по опасни места, а не можа по-рано да се сети! И загуби този половин час за нещо безразсъдно само защото го беше решил вече, насън, в бълнуване! Той ставаше извънредно разсеян, всичко забравяше и съзнаваше това. Непременно трябваше да побърза!
Тръгна към Нева по В-ския булевард; но по пътя изведнъж му хрумна още една мисъл: „Защо в Нева? Защо във водата? Не е ли по-добре да отида някъде много далече, макар на островите, и там някъде, в безлюдно място, в гората, под някой храст да заровя всичко и дори да направя белег на дървото?“ И макар да чувстваше, че в тази минута не е в състояние ясно и трезво да обсъди всичко, мисълта му се видя безпогрешна.
Но и на островите не му беше съдено да отиде, случи се нещо друго: излизайки от В-ския булевард, видя изведнъж вляво един вход към двор, съвсем забутан, заграден с високи стени. До самия вход, вдясно, започваше задната неизмазана стена на съседната четириетажна къща, която стигаше много навътре в двора. Вляво, успоредно на тази стена и също непосредствено от вратата, започваше дървена ограда, дълга около двадесет крачки навътре в двора, която след това свиваше вляво. Това беше забутано, заградено място, където бяха отрупани някакви материали. По-нататък, в дъното на двора, се подаваше иззад оградата ъгълът на нисък, опушен каменен навес, сигурно част от някаква работилница. Тук имаше навярно коларска, железарска или друга подобна работилница: навсякъде още от вратата се чернееше натрупан въглищен прах. „Ето тук мога да хвърля всичко и да се махна!“ — помисли си изведнъж той. Като не забеляза никого в двора, влезе и веднага видя, непосредствено до вратата, изкопана край оградата канавка (както често се прави в къщи, където живеят много работници, занаятчии, колари и пр.), а над канавката върху самата ограда беше написано с тебешир неизменно в такива случаи остроумие: „Спирънето за бранено.“ Значи, и това беше в негова полза — нямаше да бъде подозрително, че се е отбил и е спрял. „Да хвърля някъде тук всичко изведнъж, накуп и да се махна!“