След като се озърна още веднъж, вече пъхнал ръка в джоба, той изведнъж забеляза до най-външната стена, между вратата и канавката, където разстоянието беше по-малко от метър, голям неодялан камък, тежък някъде към двадесет и пет килограма, опрян на каменния зид към улицата. Зад този зид беше улицата, тротоарът; чуваше се как сноват минувачите, които тук винаги бяха много; но зад стената не можеше да го види никой освен ако влезеше откъм улицата, което впрочем беше твърде възможно и затова трябваше да побърза.
Той се наведе към камъка, хвана го здраво с две ръце за върха, събра всичките си сили и го преобърна. Под камъка се бе образувала малка вдлъбнатина; той веднага взе да хвърля в нея всичко, което бе в джобовете му. Кесийката остана най-отгоре и все пак във вдлъбнатината имаше още място. После отново хвана камъка, с едно движение го обърна в предишното положение и той се намести на предишното си място, като може би само изглеждаше мъничко по-висок. Но той загреба малко пръст и я затисна по краищата с крак. Не се забелязваше нищо.
Тогава излезе и тръгна към площада. За миг го обхвана отново силна, едва поносима радост като одеве в участъка. „Следите са заличени! И на кого, на кого ще дойде наум да търси под този камък? Той си стои тук може би откакто се е строила къщата и още толкова ще стои. Пък и да намерят нещата, кой ще заподозре мене? Всичко е свършено! Няма улики!“ И се засмя. Да, той си спомняше по-късно, че се засмя с нервен, треперлив, тих, продължителен смях и докато прекосяваше площада, все се смееше. Но когато тръгна по К-ия булевард, където беше срещнал завчера онова момиче, смехът му изведнъж секна. Други мисли се промъкнаха в главата му. Изведнъж пък му се стори, че сега му е ужасно отвратително да минава покрай тази пейка, на която тогава, след като момичето си отиде, беше седял и размишлявал, и че ще му бъде ужасно тежко да срещне пак оня мустакат стражар, на когото даде тогава двадесет копейки. „Дявол да го вземе!“
Той вървеше, гледайки наоколо си разсеяно и злобно. Всичките му мисли се въртяха сега около някакъв единствен главен въпрос и той самият чувстваше, че това наистина е така важен въпрос и че сега, именно сега, е останал насаме с този важен въпрос и че това се случва дори за пръв път след тези два месеца.
„По дяволите всичко това! — помисли той изведнъж в пристъп на неизчерпаема злоба. — Като се е започнало — започнало се е, по дяволите и тя, и целият този нов живот! И колко глупаво е всичко това, Господи!… И колко много лъгах, и колко подъл бях днес! Как долно угодничих и му се подмазвах на този отвратителен Иля Петрович! Но впрочем и това няма никакво значение! Плюя на всички тях, а и на това, че съм угодничил и съм се подмазвал! Не е там работата! Не е там!…“
Изведнъж спря: нов, съвсем неочакван и съвсем прост въпрос внезапно го обърка и изпълни с горчиво изумление:
„Ако наистина всичко това е било извършено съзнателно, а не от глупост, ако наистина си имал определена и твърда цел, как тогава досега още не си погледнал в кесийката и не знаеш какво си спечелил, заради какво си понесъл всички тези мъки и си се решил съзнателно на това подло, отвратително, низко дело? Та ти току-що искаше да хвърлиш кесийката във водата заедно с всички вещи, които също още не си видял… Как може?“
Да, така е; всичко това е така. Впрочем той и преди го знаеше и това съвсем не беше нов въпрос за него; и когато през нощта бе решил да хвърли всичко във водата, реши го без каквото и да е колебание и възражение, а сякаш така трябваше да бъде, сякаш другояче беше дори невъзможно… Да, той знаеше всичко това и помнеше всичко; та това едва ли не още вчера бе решено така, в онази минута, когато стоеше над сандъчето и измъкваше от него калъфите… Да, така е!…