— Мога ли да се осмеля, любезни ми господине, да се обърна към вас с приличен разговор? Защото, макар и да не сте в значителен вид, но моята опитност съзира у вас човека образован и несвикнал да пие. Аз самият винаги съм уважавал образованието, съчетано със сърдечната чувствителност, и освен това съм титулярен съветник. Мармеладов, това е името ми; титулярен съветник. Осмелявам се да запитам, на служба ли сте някъде?
— Не, уча… — отвърна младият човек, малко учуден и от особения усукан тон на думите, и от това, че го бяха заговорили така непосредствено и направо. Въпреки неотдавнашното си моментно желание за общуване с хора той още от първата наистина отправена към него дума изведнъж изпита обичайното си неприятно и ядно чувство на отврата спрямо всяко чуждо лице, което се докосваше или само се опитваше да се докосне до неговата личност.
— Студент, значи, или бивш студент! — възкликна чиновникът. — Така си и мислех! Опитът, уважаеми господине, дългият опит! — И в потвърждение на думите си докосна с пръст челото си. — Били сте студент или сте се занимавали с научни знания! Но позволете… — Той се надигна, олюля се, взе си шишето, чашката и се премести при младия човек, малко встрани от него. Беше пиян, но говореше красноречиво и енергично, като само от време на време се пооплиташс малко и се позабавяше. Той се нахвърли на Расколников дори някак жадно, сякаш също цял месец с никого не беше говорил.
— Любезни господине — започна почти тържествено, — бедността не е порок, това е истина. Зная, че и пиянството не е добродетел, и това е тем паче. Но нищетата, любезни господине, нищетата е порок. В бедността може да се запази все пак вроденото благородство, но в нищетата — никога и никой. За нищетата дори не ви пъдят със сопа, а с метла ви помитат от човешката компания за още по-оскърбително; и това е справедливо, защото, изпаднал в нищета, аз пръв съм готов сам себе си да оскърбявам. Оттук и проливането! Любезни господине преди един месец господин Лебезятников преби моята съпруга, а тя не е това, което съм аз! Разбирате ли? Позволете да ви запитам още, така, да речем, само от обикновено любопитство: благоволявали ли сте да нощувате на Нева, в някоя от лодките, с които се прекарва сено?
— Не, не ми се е случвало — отвърна Расколников. — Какво искате да кажете?
— Е, аз пък оттам идвам, и то вече пета нощ…
Той си напълни чашката, изпи я и се замисли. Наистина по дрехите му и дори в косата се виждаха тук-там полепнали сламки. Много възможно беше от пет дни да не се беше събличал и мил. Особено ръцете му бяха мръсни — мазни, червени, с черни нокти.
Думите му, изглежда, събудиха всеобщ, макар и ленив интерес. Момченцата зад тезгяха започнаха да се хилят. Стопанинът май специално слезе от горната стая, за да послуша „смешника“, и седна малко по-встрани с ленива, но важна прозявка. Очевидно Мармеладов беше отдавна познат тук. А склонността си да говори усукано беше придобил вероятно от навика да се впуска често в пиянски разговори с разни непознати. Този навик се превръща у някои пияници в потребност, и то предимно у онези, към които вкъщи се отнасят строго и ги правят на нищо. Затова именно в пиянска компания те винаги се стремят сякаш да се оправдаят, а ако е възможно, дори да спечелят уважение.
— Смешник! — високо каза стопанинът. — А що не работиш де, що не сте на служба, като сте чиновник?