— Защо не съм на служба, уважаеми господине — подхвана Мармеладов, обръщайки се изключително към Расколников, сякаш той му беше задал въпроса, — защо не съм на служба? А мене не ме ли боли сърцето, че така всуе влача дните си? Когато господин Лебезятников отпреди един месец собственоръчно преби моята съпруга, а аз лежах пиян, нима не страдах? Извинете, млади човече, случвало ли ви се е… хм… например даже да молите пари назаем безнадеждно?
— Случвало ми се е… тоест как безнадеждно?
— Тоест напълно безнадеждно, защото отнапред знаете, че нищо няма да стане. Ето вие знаете например предварително със сигурност, че този човек, този най-благонамерен и най-полезен гражданин за нищо на света няма да ви даде назаем, и на какво отгоре, питам аз, да дава? Той много добре знае, че няма да му ги върна. От състрадание? Но господин Лебезятников, който е в течение на новите идеи, обясняваше наскоро, че в наше време състраданието дори е забранено от науката и че това вече е възприето в Англия, където е политическата икономия. Защо тогава, питам аз, да дава? И ето, знаете предварително че няма да ви даде, но все пак поемате пътя и…
— Но тогава защо да ходите? — прекъсна го Расколников.
— Ами ако няма при кого, ако изобщо няма къде другаде да отидеш! Нали трябва някак всеки човек да може поне някъде да отиде. Защото има такива моменти, когато непременно трябва поне някъде да отидеш. Когато моята единствена дъщеря за пръв път тръгна с жълтия билет, тогава и аз тръгнах… (защото моята дъщеря е с жълт билет…) — добави той в скоби, като гледаше младия човек с известно безпокойство. — Нищо, любезни господине, нищо — побърза той веднага да добави спокойно, когато двете момчета зад тезгяха прихнаха и самият стопанин се усмихна. — Нищо! Това поклащане на главите не ме смущава, защото всички всичко знаят и всичко тайно става явно; и не с презрение, а със смирение се отнасям към това. Нека! Нека! „Ето човека!“ Ако обичате, млади човече: можете ли вие… Но не, то ще се изрази по-силно и по-образно: не можете ли вие, а бихте ли се осмелили вие, като ме съзерцавате в този момент, да потвърдите, че не съм свиня?
Младият човек не отвърна нито дума.
— Е — продължи ораторът солидно и дори с още по-подчертано достойнство този път, като изчака да спре последвалото отново кискане. — Добре де, нека аз съм свиня, но тя е дама! Аз имам облика на звяр, а Катерина Ивановна, моята съпруга, е личност образована и е по рождение дъщеря на щабен офицер. Нека, нека аз съм подлец, но тя и възвишена душа има, и е преизпълнена с облагородени от възпитанието чувства. А от друга страна… о, ако тя би ме съжалила! Любезни господине, любезни господине, нали трябва всеки човек да има поне едно такова място, където да го съжаляват и него. А Катерина Ивановна, макар и великодушна дама, но е несправедлива… И макар аз самият да разбирам, че дори когато ми скубе косата, скубе ме само от жално сърце (защото, повтарям без смущение, тя ми скубе косата, млади човече — повтори той с подчертано достойнство, чул отново хиленето), но, Боже, ако можеше тя поне веднъж… Но не! Не! Всичко това е всуе и няма смисъл да го говоря, няма смисъл да го говоря!… Защото вече неведнъж е бивало желаното, и вече неведнъж са ме съжалявали, но… такава ми е природата, аз съм си роден скот!
— И още как — отбеляза с прозявка собственикът.
Мармеладов решително удари с юмрук по масата.
— Такава си ми е природата! Знаете ли, знаете ли вие, господине, че аз дори чорапите й пропих? Не обувките, защото това поне донякъде щеше да е приличният ред на нещата, а чорапите, чорапите и пропих! Шалчето й от козя вълна също пропих, подарък и беше, от по преди, нейно собствено, не мое; а живеем в едно студено ъгълче и тя тази зима се простуди и взе да кашля, вече кръв храчи. А пък имаме три малки деца и Катерина Ивановна не подвива крак от сутрин до вечер, чисти, мие и децата къпе, защото от малка е свикнала на чистота, а има слаби гърди, предразположена е към охтика и аз го разбирам, да не би да не го разбирам! И колкото повече пия, толкова повече го разбирам. И затова пия, защото в това пиене диря състрадание и разбиране… Пия, защото желая изцяло да страдам! — И той сякаш в отчаяние отпусна глава на масата.
— Млади човече — продължи той, като вдигна пак глава, — на лицето ви чета сякаш някаква скръб. Още щом влязохте, прочетох тази скръб и затова веднага се обърнах към вас. Защото като ви съобщавам историята на живота си, не искам да се излагам на присмеха на тези безделници, които и без това всичко знаят, а диря чувствителния и образован човек. Трябва да знаете, че моята съпруга е възпитана в благороден губернаторски дворянски пансион и на бала по случай завършването е танцувала с шал на раменете пред губернатора и пред другите високопоставени лица, поради което е получила златен медал и похвална грамота. Медала… е, медала го продадохме… отдавна… хм… похвалната грамота и досега й е в сандъка, наскоро я показваше на хазайката. И макар че има с хазайката най-нескончаеми раздори, все пак дощя й се да се похвали пред някого и да съобщи за щастливите си минали дни. И аз не я осъждам, не я осъждам, защото това й е последното и е останало като спомен, а всичко останало отиде по дяволите! Да, да, пламенна, горда и непреклонна дама е тя. Собственоръчно мие пода, черен хляб яде, но неуважение спрямо себе си не допуска. Затова не пожела да преглътне грубостите на господин Лебезятников и когато той я преби за това, не толкова от побоя, колкото от обидата се поболя. Вдовица я взех, с три деца, кое от кое по-малки. За първия си съпруг, пехотен офицер, се омъжила по любов и избягала с него от дома на родителите си. Мъжа си обичала прекомерно, но той започнал да играе карти, дали го под съд и така умрял. Накрая започнал да я бие; а тя, макар и да не му оставала длъжна, нещо, което зная със сигурност и по документи, но и сега със сълзи си спомня за него и ми натяква, а аз се радвам, радвам се, че поне във въображението си се вижда някога щастлива… И остана след смъртта му с три невръстни деца в един край отдалечен и зверски, където бях тогава и аз, и остана в такава безизходна нищета, че аз, макар да съм прекарал най-различни чудесии, не съм в състояние дори да го опиша. А роднините й всичките се бяха отказали от нея. Пък и горда беше, прекалено горда… И тогава, любезни господине, тогава аз, също вдовец и с четиринадесетгодишна дъщеря от първата си жена, й предложих ръката си, защото не можех да гледам това страдание. Можете да съдите докъде бяха стигнали нейните бедствия по това, че тя, образована и възпитана, и от знатен род, да се съгласи да се омъжи за мене. Но се съгласи! Плака, рида, кърши ръце, но се съгласи! Защото нямаше друг изход. Разбирате ли, разбирате ли вие, любезни господине, какво значи да нямаш повече никакъв изход? Не! Още не го разбирате това… И цяла година аз изпълнявах задълженията си благочестиво и свято и не близвах това (той посочи с пръст шишето), защото не съм безчувствен. Но и с това не можех да й угодя; а после останах и без служба и пак не по моя вина, а поради промени в щата, и тогава започнах!… Вече година и половина, откак се озовахме най-после, след странствувания и многобройни бедствия, в тази тъй великолепна и украсена с многобройни паметници столица. И тук намерих работа… Намерих и пак я изпуснах. Разбирате ли? Този път вече по собствена вина я изпуснах, защото природата ми си показа рогата… Живеем сега в една дупка, хазайката ни е Амалия Фьодоровна Липевехзел, а от какво живеем и с какво плащаме и аз не знам. А там живеят и много други освен нас… Содом най-отвратителен… хм… да… А междувременно порасна и моята дъщеря от първия брак, и какво само изтърпя тя, дъщеря ми, от мащехата си, докато порасне, това премълчавам. Защото Катерина Ивановна, макар и да е преизпълнена с великодушни чувства, но е дама пламенна и раздразнителна и като избухне… Да! Но всъщност няма защо да си го спомням! Образование, както можете да предположите, Соня не получи. Опитвах се преди около четири години да й предавам география и обща история, но тъй като и аз самият не бях много силен, а и подходящи учебници нямах — защото, колкото книжки имаше… хм!… е, няма ги вече тези книжки, с това и свърши цялото обучение. До Кир Персийски стигнахме. По-късно, когато навлезе в зрялата възраст, прочете няколко книги с романтично съдържание, а наскоро благодарение на господин Лебезятников една книжка — „Физиология“ от Луис, знаете ли я? — с голям интерес я прочете и дори на нас ни чете откъси на глас; ето това й е цялото просвещение. А сега, уважаеми господине, ще се обърна към вас от свое собствено име с един частен въпрос: може ли според вас бедна, но честна девойка от честен труд да живее?… Петнайсет копейки на ден, господине, не може да спечели, ако е честна и няма някакви особени дарби, и то без дъх да си поеме! А пък държавният съветник Клопщок, Иван Иванович — чували ли сте го? — не само че и досега не й е платил за ушиването на половин дузина холандски ризи, но дори я изгонил с обидни думи, тропал с крак и я наричал с неприлични думи, защото уж яките на ризите не били ушити по мярка и стоели накриво. А пък дечицата гладни… А пък Катерина Ивановна ходи из стаята и кърши ръце и по бузите й избиват червени петна, което винаги става пр