Мармеладов млъкна, понечи да се усмихне, но брадичката му изведнъж затрепера. Той впрочем се сдържа. Тази кръчма, отвратителният вид на този човек, петте нощи, прекарани в лодките със сено, шишето пред него, а същевременно тази болезнена любов към жена и семейство съвсем объркаха неговия слушател. Расколников слушаше напрегнато, но с болезнено чувство. Беше го яд, че е дошъл тук.
— Уважаеми господине, уважаеми господине! — възкликна Мармеладов, като се овладя. — О, господине, на вас може би всичко това ви изглежда смешно, както и на останалите, и аз само ви досаждам с безсмислието на всички тези мизерни подробности от моя семеен живот, но на мене не ми е до смях! Защото аз съм способен да чувствам всичко това… И целия онзи райски ден от моя живот, и цялата онази вечер аз самият прекарах в крилати мечти: как всичко ще наредя, и децата ще облека, и на нея спокойствие ще създам, и едничката си дъщеря от безчестието ще върна в лоното на семейството… И още, още… Случва се така, господине. Е, драги господине (Мармеладов изведнъж като че трепна, вдигна глава и погледна слушателя си право в очите), е, а още на другия ден, след всички тези блянове (тоест точно преди пет дни), привечер аз с хитра измама, като среднощен разбойник, откраднах от Катерина Ивановна ключа от сандъка и, взех, каквото беше останало от заплатата, колко точно, вече не помня, и ето, погледнете ме, това е! Пети ден, откак не съм се прибирал, и те ме търсят, и на службата край, и вицмундирът остана в кръчмата при Египетския мост, в замяна на което получих тези одеяния… и край на всичко!
Мармеладов се удари с юмрук по челото, стисна зъби, затвори очи и здраво се опря с лакът на масата. Но след миг лицето му изведнъж се промени и той погледна Расколников с някакво престорено лукавство и привидно нахалство, засмя се и каза:
— А днес бях при Соня, исках й пари да си оправя махмурлука! Хе-хе-хе!
— И тя ти даде? — викна отстрани някой от новодошлите, викна и се разсмя с цяло гърло.
— Ето това шише е купено с нейни пари — произнесе Мармеладов, обръщайки се само към Расколников. — Тридесет копейки ми даде, със собствените си ръце, последните, само те й бяха, аз видях… Нищо не каза, само мълчаливо ме погледна. Не на земята, а там… така скърбят, плачат за хората, не укоряват, не укоряват! А това повече боли, повече боли, когато не те укоряват!…Тридесет копейки, да. А сигурно и на нея й трябват, а? Как мислите, скъпи господине! Нали сега трябва да спазва чистота. А тя пари струва, тази чистота, тя е по-особена, разбирате ли? Помада трябва да купува, няма как; колосани фусти, някои обувчици по-завързани, че да може да си покаже крачето, когато потрябва да прескочи някоя локва. Разбирате ли, разбирате ли, господине, какво значи тази чистота? Да, а пък аз, собственият й баща, просто й ги откраднах тези тридесет копейки за пиене. И — пия! И вече ги пропих!… Че кой ще съжали такъв като мене, а? Жал ли ви е за мене сега, господине, или не? Кажете, господине, жал ли ви е или не? Хе-хе-хе-хе!