— Какво и да е, тате, ама не трябва толко да се отчайваш… Имаш дена най-после… Малко надежда имай в нас… Аз, Ивка… нали сме здрави. От що се боиш? — заговори Липо да утеши баща си, но старецът се не обърна и да го погледне. Той седеше с наведена глава, с очи, устремени в земята, и сякаш не чуваше думите на сина си и не намираше в тях ни сила, ни горещина, ни утеха.
— Ивка, викаш ти, а? — каза той като в просъница след дълго мълчание. — Ако знаеш ти какъв срам тури тя на лицето ми!
Липо вдигна глава и погледна уплашено баща си. Почернялото му от слънцето лице пребледня като на трескав. Очите му се отвориха широко и учудени. Той прехапа устни и почака да чуе това, което баща му не доизказа. Но старият не проговори.
— Какво има, а? — попита нетърпеливо Липо.
— Срам ме е да ти кажа, сине! отговори бащата, без да погледне сина си. — Не смея пред хората да изляза… Трудна е… И това дочаках…
Като чу това, Липо се изправи, сякаш дигнат от някоя пружина, и скръцна със зъби:
— Аз знам от кого е! Синът на оня вълк, дето ни яде… Нено е това… чух нещо аз…
— Женен човек, и на! Съсипа ни честта! Сега не знам какво да правя! — каза с тъга старецът и остана се така неподвижен. — Слаб съм, не мога да се боря с тях. Ех, синко, ти по-добре не ходи в село! Не мож живя ти там от хорски присмехи, от думи. Ще туриш бела на главата си. По-добре върни се в града и живей, както можеш, па тука нам господ да ни е на помощ!
— Съд, съд за такива!… Да не прощаваш, тате, всичко да продадеш, ама да не прощаваш… Ако има право, да го тикнат в затвора да се сплуе. Ако не, аз сам ще вляза в затвора, но това няма така да оставя! — рече разтреперан от гняв Липо и се удари по широките голи гърди.
— За такива съд няма, синко… Съди го, прави го каквото щеш, пак той прав ще излезе. Рекох днес да сляза долу на пътя и да го причакам, стягаше коня да иде в града, та пак да му приказвам, да я дене някъде, че не мога да я гледам — рече старецът и метна пушката на рамо да върви.
Липо помисли, помисли, погледна баща си, който вече тръгваше, и го спря:
— Не, тате, ти си иди в село, па кротувай. Аз ще ида в града да се допитам до някой адвокат и тогава ще видим.
— Ех, синко — въздъхна бащата, — ние сме хванати в серкмето и колкото повече шаваме, толко повече се заплитаме… С кои очи ще тръгна аз по съдилищата за такива работи?
— Ти слушай какво ти казвам, тате. Аз главата си ще заложа за тая работа. Върни се в село, след два деня пак тук ще се срещнем.
Бащата постоя, помисли, па махна с ръка, въздъхна и възви из пътеката за към село. Прегърбавен, грохнал и дрипав, той с мъка се запровира из гъстака и сухата кашлица пак зацепи гърдите му. Липо дълго гледа след него, па се хвърли на земята по очите си и зарида с глас.
Когато той стана, слънцето беше отскочило от пладнина и силно прижижаше. Даже птичките бяха се смълчали в гората. Нито листец трепкаше по дърветата. Само Искърът долу еднообразно шумеше.
Липо изтри мокрите си очи, пийна водица от кладенчето, зема тоягата си и тръгна обратно из пътеката, по която дойде. Като излезе из гората, той се спря и погледна надолу. От срещния връх се спущаше прашен път и се простираше покрай реката като платно. По него бавно слизаше конник и пееше.
Липо се спусна по урвата надолу, спря в шубраките край пътя и притаи дъх. Той позна, че това е Нено, когото баща му щеше да среща. Той в миг забрави всичките съдилища на света и душата му кипна за отмъщение.
И когато Нено наближи, той изскочи внезапно на пътя, хвана му коня за юздите и извика силно, като обезумял:
— Слизай!
Нено се уплаши. Красивото му червено лице пребледня. Той остана като закован на коня и не можеше да познае Липо.
— Слизай! — повтори Липо разтреперан. Нено покорно скочи от коня. Той помисли, че неговият нападател ще му иска пари, затова извади дълга кожена кесия и я хвърли пред него. Тя падна тежко в праха, иззвънтя и гайтанът й се проточи на пътя като влечуго. Липо се наведе, хвана я за края, замахна с нея и тъй силно удари слисания Нено по главата, че той падна.
Тогава Липо заслага по главата му тежки удари с голямата си тояга, бързо и силно, като че трепеше змия. Нено не шавна. Главата му стана на пита. По пътя и по дрехите на Липо пръскаше кръв и месо, но той, упоен от отмъщение, не обръщаше внимание на това, а все удряше, удряше и удряше…
Кончето беше избягало далеч, настръхнало гледаше страшната сцена и цвилеше.
Искърът, задушен в тоя маранлив пролез, немирно се биеше в бреговете, шумеше, негодуваше и бързаше към полето да си отдъхне нашироко.