— …излизах от стаята два пъти. Ходих в тоалетната. Всеки път съм отсъствувала не повече от четири–пет минути.
— Не по-дълго?
— Не по-дълго. — Гласът на госпожица Барбро звучеше сериозно и убедително.
Полицейският съветник тихичко въздъхна, почеса пооплешивялото си теме и явно недоволен от развитието на лещата, уточни:
— Ще потвърдите ли това под клетва?
— Разбира се, господине.
Юнг загуби желание да разговаря по-надълго и нашироко с Пелинг.
— Тук нямаме повече работа — обърна се той към Барлсон, — да се изнасяме…
— Няма ли да ме арестувате? — искрено се учуди червенокосият. — Нали раних Бетан. Трябва да понеса последствията!
Юнг изтри изпотеното си чело с ръкава на сакото си:
— Дали да понесете последствията за вчерашните си глупости, млади човече, ще реши прокурорът. Лично аз се надявам, че ще ги понесете. За съжаление не зависи от мен.
Излязоха от бунгалото. Оказа се, че междувременно е завалял дъжд. Групичките разсъблечени хора, които ги придружаваха от самото начало навсякъде, се бяха разпръснали. Изчезнала беше някъде и госпожа Лундин. На пост бяха останали само две момичета. И двете облечени в прозрачни дъждобрани.
— Сега какво, шефе? — попита Барлсон.
— Лоша ни е работата, синко. Най-важният и в същност — единственият заподозрян, се измъкна от мрежата ни…
— Вие вярвате ли на това момиче?
— Не виждам защо да не му вярвам. Във всеки случай съдът ще му повярва.
— И сега какво?
— И сега какво, и сега какво! — ядоса се Юнг. — А откъде аз, по дяволите, мога да знам сега какво? Трябва да започнем нормално разследване… Впрочем сигурно не ние ще го водим — изведнъж се зарадва той. — Сигурно Стокхолм ще се заеме с убийството на Матсман. Той не е за нашата уста лъжица. Синко, ти продължаваш да не си даваш сметка за сериозността на положението! Това не ти е обикновено убийство в пристанищна кръчма. Матсман беше важна личност. Човек като него не може да не е имал врагове. Кой може да ни гарантира, че убиецът не е дошъл например от Уругвай? Чел съм, че банката „Матсман и син“ развива в тази страна оживена инвестиционна дейност… Чувал ли си за „Тупамарос“?
— Шефе, вие се шегувате — усмихна се Барлсон. — Защо уругвайските партизани ще вземат да убиват един шведски милионер?
— Съвсем не се шегувам — разсърди се съветникът. — Всичко е възможно! Та нали живеем в нашия ужасен двадесети век!
Той замълча, отхапа крайчето на пурата си и продължи със съвсем друг тон:
— А какво мислиш ти за тази история?
— Засега нищо — искрено си призна Барлсон. — Замислям се само върху няколко нещица…
— Какви?
— Учудвам се например, защо Матсман не се е съпротивявал. Той е бил само учуден от това, което е видял през последните секунди от живота си…
— Очевидно… не е успял да се уплаши.
— Това означава, шефе, че Матсман не е подозирал в нищо лошо лицето, което е влязло в бунгалото му. Приел е неговото посещение като нещо естествено.
— Откъде знаеш?
— Когато вчера вечерта влязох в бунгалото на Матсман, той се надигна, като ме видя, и седна. После пак легна и така остана до края на разговора ни. А всичко показва, че е загинал, както си е лежал на дивана.
— От това следва, момчето ми, че трябва да се простя със своите партизани и „Тупамарос“ — шеговито отбеляза Юнг. — Можем да предполагаме, че Матсман добре е познавал своя посетител. Приел го е легнал и така е разговарял с него, а после онзи е стрелял, като е приближил пистолета до сърцето му…
— И точно това ми се струва странно! Това изглежда просто невероятно!
— Защо, синко? Не те разбирам.
— Добре, шефе, в такъв случай обяснете ми как, според вас, е станало всичко.
— Много просто. Някой, когото Матсман е познавал, е дошъл при него известно време след като ти си напуснал клуба…
— Много скоро след моето посещение — поправи го Барлсон, — в бутилката с полска водка, която пиеше Матсман, е останало почти същото количество.
— Много скоро след твоето посещение — съгласи се полицейският съветник. — но това едва ли е толкова важно. Той е влязъл и е приседнал на стола до дивана на Матсман. След това неочаквано, когато Матсман не е подозирал нищо, е измъкнал от джоба си пистолет, допрял го е до гърдите на милионера и е стрелял.
Барлсон се усмихна:
— Само че, шефе, в никакъв случай не би могло да стане така.
— Защо?
— Защото в радиус един километър около бунгалото на Матсман никой не ходи облечен. Шефе, това е лагер на нудисти. Нудистите нямат джобове, от които да могат да измъкнат оръжие. Видях, а и вие също видяхте, че те просто държат в ръка своите дреболии като носни кърпи, цигари и запалки. Госпожа Лундин например винаги носи в лявата си ръка табакерата, запалката и цигарето си.