Юнг се почеса разочаровано по бузата.
— Жалко. Много жалко, че не можете да ни помогнете, госпожо. Но аз мога да ви обещая — гласът му беше твърд като стомана, — че ние ще направим всичко, което е по силите ни, за да бъде наказан убиецът. Мога да ви уверя…
Двамата се приготвиха да си тръгват, когато изведнъж госпожа Матсман ги спря с възбудено възклицание:
— Чакайте, господа! Спомних си нещо, което може би е важно! Бях забравила за него, защото беше толкова глупаво и дребно… Поне тогава ми се стори глупаво и дребно.
Полицейският съветник се спря на прага:
— Слушам ви.
— Заедно с поздравленията по случай нашата сватба изпратиха на Егил смъртна присъда… Това му направи много силно впечатление…
— Какво? Смъртна присъда ли?
— Някакво ужасно глупаво анонимно писмо. Егил ми го показа, преди да го изхвърли в коша.
— Какво пишеше там?
— Горе-долу нещо такова: „Революционният трибунал на Народната армия за освобождение на Швеция осъжда Егил Матсман на смърт“ и още разни неща за експлоататорите, кръвопийците и буржоазията…
— Не съм чувал за никаква Народна армия за освобождение на Швеция — замислено каза Юнг. — Не вярвам да съществува изобщо.
— Егил каза същото. Дори ми обясни, че шегата е глупава, но не съвсем лоша, и ако шегобиецът я повтори пред някой по-страхлив човек, ще може добре да се посмее, като гледа как нещастникът се пече на огън от страх.
— Господин Матсман подозираше ли кой може да си е направил тази шега?
— Не. Егил сигурно щеше да ми каже, но и той не се досещаше. Само се смееше, че ако можел да отговори на този шегобиец, също щял да му изпрати присъда. Само че подписана от „Комитета на световната революция“…
— Какво стана с анонимното писмо?
— Егил го накъса и го изхвърли в коша.
— Много жалко. Трябваше все пак да уведомите полицията. Никога не бива да се колебаете дали да уведомите полицията, или не — в устата на съветника Юнг това твърдение прозвуча като сентенция, — по-добре е да получим сто фалшиви сигнала, отколкото да пропуснем един верен. Виждал ли е анонимното писмо някой друг освен вас и съпруга ви?
— Не, господине. Анонимното писмо пристигна с личната поща на Егил, която той отваряше в мое присъствие.
— Много ви благодарим за информацията — любезно се сбогува Юнг, — възможно е тя да ни помогне в по-нататъшното разследване.
Излязоха навън. Дъждът продължаваше да вали. Дори се беше засилил. Обитателите на клуба бяха изчезнали. Барлсон вдигна яката на сакото си и рече:
— Значи, шефе, все пак тупамароси.
— И то наши, родни тупамароси.
— Вярвате ли в това?
— Не особено, синко. Но дали вярвам, или не — в случая няма никакво значение. Госпожа Матсман ни информира официално, че нейният съпруг е получил писмо със заплахи. Не можем да си затворим очите пред това изявление. Представяш ли си какво ще стане, синко, ако в Стокхолм разберат, че сме се отнесли с пренебрежение към показанията на госпожа Матсман? Ще трябва да се сбогуваме със службата си. За теб е по-лесно, ти си по-млад и по-практичен, но аз не умея да правя нищо друго освен това, което правя сега. Ужасно неприятно ще бъде, ако ме изхвърлят от полицията…
— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам, шефе.
— Да се надяваме, но сега за сега да отидем някъде, където не вали, и спокойно да обмислим какво да правим по-нататък.
Решиха да отидат в канцеларията на клуба.
Юнг започна да се оплаква:
— Да имаше малко бира… Жалко, разпоредбите са неумолими, а случаят е прекалено сериозен, за да можем да си позволим да ги нарушаваме дори в детайли. Ако онези тъпоглави кретени от Стокхолм подушат, че сме водили разследването — както те красиво биха определили това — „под влиянието на алкохол“, то… Не ми се ще да говоря какво ще стане тогава… — Изведнъж той се оживи от внезапен прилив на енергия. — Е, синко, стига сме си губили времето. Захващаме се за работа. Ти какво предлагаш?
Барлсон се беше отпуснал удобно в креслото, същото, в което предния ден, по време на разговора с госпожа Лундин, беше седял като на тръни. Запали цигара и продължи тъпо да се вглежда в завесите.
— Синко, не спи — ядоса се съветникът, — времето си тече, след един час ще ни се изтърсят на главата ония фукльовци от Стокхолм. Трябва дотогава да развием някаква дейност, щото лошо ни се пише. Във всеки случай трябва да им представим някакъв разумен план за действие…