Доктор Торсо се уплашва. Няма представа какво иска да каже на полицията госпожица Барбро. Може би Пелинг в помраченото си съзнание е издал нещо, може би Барбро е забелязала нещо, непредназначено за нейните очи?
И доктор Торсо усеща, че губи почва под краката си. Вместо спокойно да изчака развитието на събитията, той решава незабавно да премахне опасния свидетел. Впрочем мъртвата Барбро би била още по-добра изкупителна жертва от живата Барбро. Използувайки медицинския си авторитет, той убеждава момичето още преди разговора с полицията да изпие таблетките, които й дава, и я съветва да облече нещо, защото може да се простуди. Барбро му благодари, взема таблетките и побягва към бунгалото си.
— Млади човече — в гласа на доктор Торсо звучеше подигравка, — откъде, по дяволите, ти е хрумнало, че съм казал на това момиче, че е простинало? Изглежда, че си ясновидец и трябва да се подвизаваш в цирка…
— О, вашият сарказъм е напълно излишен, докторе — искрено се усмихна Барлсон, — аз просто знам, че сте й казали така. Госпожица Барбро ни информира за това.
В същия миг съветникът Юнг натисна, без да бърза, дръжката на външната врата, която се намираше точно зад гърба му, и се обърна към някого:
— Заповядайте!
На прага застана госпожица Барбро в компанията на двама униформени полицаи. Полицаите бяха видимо притеснени, госпожица Барбро — не. Беше мокра като кокошка, касинката й беше загубила безупречната си форма, но духът на медицинската сестра не беше сломен. Нямаше вид на особа, която е извършила самоубийство.
Тя разтърси мокрия си бюст и изрече с леко възбуден глас:
— Не взех таблетките, които ми дадохте, докторе. Тъкмо смятах да ги глътна, и се появиха тези двамата господа от полицията. Наистина ли тези таблетки трябваше да ме отровят? И наистина ли вие сте мушнали под възглавницата ми онзи пистолет?
Доктор Торсо се превърна в статуя. Подвижните му ръце, сплетени на провисналия му корем, замръзнаха. Лицето му посивя.
Вглеждаше се в момичето с невярващ поглед.
И изведнъж стаята се изпълни с женски вик. С истеричен женски вик. Госпожа Матсман не издържа нервното напрежение.
Всички наскачаха. Настана суматоха. Госпожа Матсман престана да крещи едва след двадесетина секунди. А като престана да крещи, започна да говори. От устата й излизаха несвързани думи. Обръщаше се към доктор Торсо. Трудно беше да се разбере какво казва госпожа Матсман. Но сред бръщолевенето й се долавяше повтарящото се като рефрен изречение:
— Казвах ти да не й даваш тези таблетки… казвах ти да не й даваш тези таблетки…
Доктор Торсо седеше безучастно и мълчеше. Пелинг се беше свил на кълбо и правеше впечатление на човек, чието най-горещо желание е да се разнесе във въздуха.
Без да обръща внимание на общата бъркотия, Барлсон се наведе към доктор Торсо и съзаклятнически му прошепна:
— Госпожа Матсман е абсолютно права, докторе. Номерът с хапчетата беше напълно излишен.
Госпожица Барбро нямаше нищо интересно за казване. Само си беше спомнила, че през нощта се е отделяла от Пелинг не два, а три пъти. Тя е много акуратна личност и искаше да отрази тази поправка в показанията си.
— …Виждаш ли — рече първият криминален асистент, като разкъсваше в чинията си вкусното филе от риба, — още снощи у мен се породиха някои съмнения. Например раната на госпожа Матсман. Тя беше простреляна в бедрото с куршум от малокалибрен пистолет. Не разбирам от медицина, но някои неща ми се сториха странни. Ако куршумът беше засегнал костта или някоя важна артерия, тя трябваше незабавно да бъде закарана в болницата. А ако не — проблеми нямаше, но едва ли нейната рана изискваше странната превръзка, която беше измайсторил доктор Торсо. Да можеше да видиш ония телове! Сега ми е напълно ясно защо беше нужен този трик. Теловете бяха необходими не за здравето на госпожа Матсман, а за да убедят мен, че не би могла да става. Те бяха нейното алиби.
Той глътна парче риба, отпи студено мляко от порцелановата чаша и добави:
— Естествено тогава нямах представа за техния план, но това ми се видя странно. И още нещо. Онова тайнствено анонимно писмо, което никой не беше виждал… В този случай госпожа Матсман не беше убедителна актриса и малко се пообърка в ролята си. Заяви на един дъх, че Матсман се е разтревожил от писмото и същевременно се е шегувал с него. Някак си не можех да повярвам в съществуването на това писмо. И защо тя спомена за него? Защо ни каза за анонимното писмо едва когато ние вече си тръгвахме? Приличаше ми на импровизация… Замислих се какво може да цели тази прибързана лъжа. И пред очите ми застана книгата на Маркузе, която четеше Барбро. Дали историйката за анонимното писмо не беше скалъпена, за да насочи вниманието ни към медицинската сестра?