Манко отпи от кафето си и насочи пръст срещу мен:
— Разбираш ли, франки, любовта не струва пукната пара за хора като Томас Морган. Бизнес, общество, имидж, пари — ето това има значение за такива копелета. Човече, бях адски съсипан… Беше прекалено. Прегърнах я и казах: „Хайде да се махаме оттук. Веднага.“ „Моля те — каза тя — трябва да си вървиш.“ Тогава видях защо беше нащрек. Баща ѝ беше изпратил един от охранителите си да я шпионира. Той ни видя и тръгна на бегом към нас. Ако я беше докоснал, щях да му прекърша врата, кълна се. Но Алисън сграбчи ръката ми и ме помоли да бягам. „Въоръжен е“ — каза тя. „Не ми пука“ — казах ѝ аз.
Манко повдигна едната си вежда.
— Но не беше съвсем вярно, франки, приятелю. Трябва да ти призная, че здраво ме хвана шубето. Но Алисън каза, че не иска да пострадам. И че ако си тръгна, онзи тип няма да я нарани. Това звучеше разумно, но още не можех да си тръгна. Обърнах се и я хванах здраво: „Обичаш ли ме? Кажи ми! Трябва да зная. Кажи го!“ И тя го направи. Прошепна: „Обичам те.“ Едва я чух, но и това ми стигаше. Знаех, че всичко ще се нареди. Каквото и да ставаше, ние си принадлежахме. След този случай се върнах към обичайното си всекидневие — работа, някоя и друга игра на софтбол с отбора от фабриката. Но през цялото време не преставах да пиша поезия и да ѝ изпращам статии и писма. Пишех фалшиви адреси на подателя върху пликовете, за да не се досети баща ѝ, че аз ѝ пиша. Дори скрих няколко писма, адресирани до нея, във фирмени пликове на издателската клирингова къща! Как ти се струва това, а, франки? Рядко се случваше да я видя лично. Веднъж забелязах, че е сама в една дрогерия и крадешком отидох при нея. Почерпих я чаша кафе. Каза колко се радва да ме види, но беше адски нервна и разбрах защо. Онези главорези пак бяха отвън. Говорихме си около две минути и тогава един от тях ни забеляза и аз трябваше да се изпарявам. Отървах се през задния вход. След това започнах да засичам тези тъмни коли да се навъртат около жилището ми или да ме следят по улицата. Имаха надпис „МХИ“. „Морган — химически изделия“. Държаха ме под око.
Веднъж един от тези типове ме спря в коридора пред жилището ми и каза, че Морган ще ми плати пет хиляди, за да напусна града. Изсмях му се. Каза също, че ако не стоя настрана от Алисън, ще си имам неприятности. Е, тогава му се нахвърлих. Сграбчих го, измъкнах пистолета му от кобура и го хвърлих на пода. След това го блъснах в стената и казах: „Отивай откъдето си дошъл и кажи на Морган да ни остави на мира, иначе той е този, който ще си има неприятности. Разбра ли ме добре?“ После го изритах надолу по стълбите и запратих пистолета след него. Трябва да ти призная, че здравата треперех. Непрекъснато се убеждавах колко могъщ е този човек.
— Парите са власт — подхвърлих аз.
— Да, тук си прав. Парите са власт. И Томас Морган щеше да използва цялата си власт, за да ни раздели. Знаеш ли защо? Защото аз бях заплаха. Бащите са ревниви. Пусни си което и да е токшоу. Опра, Сали Джес… Бащите мразят приятелите на дъщерите си. Това е като онзи едипов комплекс. Особено като се има предвид какво ти казах преди това — че Алисън е единственото им дете. Виждаш ли, аз бях бунтар, развейпрах, който изкарва трийсет кинта на час. Това, че Алисън ме обича толкова всеотдайно, беше като плесница върху лицето му. Тя го отхвърляше, него и всичко, което отстояваше той. — Лицето на Манко грейна от гордост заради смелостта на Алисън. След това усмивката му избледня. — Но Морган винаги беше на крачка пред нас. Един ден се скатах от работа и се промъкнах в болницата. Чаках цял час, но Алисън изобщо не се появи. Попитах къде е. Казаха ми, че вече не работи тук. Никой не ми даде ясен отговор, но накрая намерих една младичка сестра и тя ми каза, че баща ѝ се обадил и им казал, че Алисън си взема отпуска. За известно време. Без обяснения. Дори не си била взела нещата от шкафчето. Господи! Всичките ѝ планове да пътува, всичките ни планове бяха изтрити просто ей така. Позвъних у тях, за да ѝ оставя съобщение, но той беше сменил номера на телефона и не беше дал новия номер, за да го включат в указателя. Трябва да ти кажа, направо не беше за вярване на какво беше способен тоя тип. И не спря до тук. След това се захвана с мен. Отивам на работа и началникът на отдела ми заявява, че съм уволнен. Имал съм твърде много отсъствия без причина. Това бяха пълни глупости — не бях отсъствал повече от другите. Но Морган сигурно беше приятел на братя Крюгер. И защото бях нов, синдикатът нямаше да се застъпи за мен. Оказах се на улицата. Просто ей така. Е, не можех да го бия в неговата игра, затова реших да играя по свои правила.