— Проникнах през мазето, промъкнах се до стаята ѝ и я измъкнах от онова свърталище. Не взехме куфар, нищо. Просто побързахме да се махнем оттам колкото се може по-бързо. Ако щеш вярвай, никой не ни чу. Онзи тип от охраната беше във всекидневната, но беше заспал, докато гледа шоуто на Джей Лено. С Алисън се качихме в колата ми и отпрашихме по магистралата. Човече, бяхме свободни! По пътя, само аз и тя. Избягахме. Бяхме се отправили към онова приключение, за което Алисън винаги беше мечтала. Най-сетне и двамата бяхме щастливи.
Насочих се към главната магистрала, карах с деветдесет и пет километра в час, точно на границата, защото не могат да те арестуват, ако караш само с пет километра над ограничението. Такова е правилото на щатската полиция, така чух някъде. Придържах се в дясното платно и насочих стария додж на изток-югоизток. Изобщо не спирахме. Охайо, Западна Вирджиния, Вирджиния, Северна Каролина. Веднъж щом започнахме да пресичаме граници, ми олекна. Баща ѝ несъмнено щеше незабавно да се прибере от пътуването си и да извика местните ченгета, но дали щяха да известят и патрула на магистралата, аз лично се съмнявах. Все пак той трябваше да даде някакво обяснение — за това, че е държал дъщеря си като затворник и така нататък. — Манко поклати глава. — Но знаеш ли какво направих аз?
Можех да предположа от печалното изражение на лицето му.
— Подценил си врага?
Манко поклати глава.
— Томас Морган — замислено каза той. — Мисля, че трябва да е голям мафиот.
— Предполагам, че ги има и в Охайо.
— Този човек имаше приятели навсякъде. Сред полицаите във Вирджиния, в Каролина, навсякъде! Парите са власт, нали това си говорехме. Отправяхме се на юг по шосе 21 към Шарлът, когато се натъкнах на тях. Влязох в един крайпътен магазин да купя някаква храна и бира и познай какво стана! Точно там имаше няколко ченгета, които разпитваха продавача дали е забелязал някаква двойка да бяга от Охайо. Говореха за нас! Успях да се измъкна, без да ни забележат и газ да ни няма от там. Карахме още известно време, но вече се зазоряваше и решихме, че е по-добре да се покрием през деня. Спрях в един голям горски резерват. Прекарахме целия ден заедно. Просто лежахме там, ръцете ми я обгръщаха, главата ѝ беше отпусната върху гърдите ми… Човече, лежахме в тревата до колата и аз ѝ разказвах за местата, до които ще пътуваме — Филипините, Тайланд, Калифорния. Разказах ѝ и какъв ще бъде живота ни във Флорида.
Той ме погледна с мрачно изражение върху изопнатото си лице.
— Можех да я имам, франк. Разбираш ли какво ти казвам? Още там. На тревата. Безброй мушици жужаха край нас. Реката беше някъде наблизо и ясно се чуваше шумът от водопад. — Гласът на Манко премина в шепот. — Но нямаше да е редно. Исках всичко да е съвършено. Исках да сме си в нашия дом, във Флорида, в нашата спалня, да сме женени. Знам, че това звучи старомодно. Струва ти се глупаво от моя страна? Не мислиш така, нали?
— Не, Манко, изобщо не е глупаво. — Почувствах се неловко и се опитах да добавя още нещо. — Било е хубаво от твоя страна.
За кратко изглеждаше съкрушен, може би съжаляваше, че от глупост или пък от мъдрост беше избрал да запази връзката им непорочна.
— После — каза той с лукава усмивка — работата стана напечена. В полунощ отново поехме на юг. Някаква кола мина край нас, после наби спирачки и направи обратен завой. Тръгна подире ни. Хората на Морган. Отклоних се от магистралата и поех на изток по разни обиколни пътища. Човече, какво препускане беше! Тесни мостове, черни пътища. Профучавахме през малки градчета. Леле, франки, приятелю, порех въздуха с четири колелета! Беше фантастично! Оставих ги да ми дишат праха, но знаех, че не можем да стигнем далече. Поне докато сме двамата. Реших, че е по-добре да се разделим. Познавах доста добре тази част от щата. Имах няколко приятелчета от армията родом от Уинстън-Салем. Бяхме ходили заедно на лов и отсядахме в една стара изоставена колиба близо до Чайна Гроув. Лутах се известно време, но накрая намерих мястото. Паркирах и се уверих, че колибата е празна. После седнахме в колата и аз я обгърнах с ръце. Придърпах я силно към себе си и ѝ казах какво съм решил — че тя трябва да остане тук. Ако баща ѝ се добереше до нея, всичко щеше да свърши. Със сигурност щеше да я прати някъде много далече. А защо да не ѝ промие мозъка? Не се смей. Морган не би се спрял пред нищо. Дори когато се отнася за собствената му кръв и плът. Тя щеше да се крие тук, а аз щях да ги подмамя по друг път. После…
— Да?
— Щях да го причакам.
— Морган ли? Какво си бил намислил?
— Да свърша с него веднъж завинаги. Само ние двамата, той и аз. О, нямах намерение да го убивам. Само да му покажа, че не е господар на целия свят. Алисън ме умоляваше да не го правя. Тя знаеше колко опасен може да бъде. Но на мен не ми пукаше. Знаех, че той никога няма да ни остави на мира. Беше самият дявол. Ако не успеех да го спра, вечно щеше да ни преследва. Тя ме умоляваше да я взема със себе си, но знаех, че не мога да го направя. Тя трябваше да остане. За мен нямаше никакво съмнение. Виждаш ли, Франк, ето това, струва ми се, е любовта. Да не се страхуваш да вземеш решение за някой друг.