— Линията с губернатора е открита, Тим — каза началникът на затвора провлачено — и той е на бюрото си. Току-що разговарях с него. Но не мисля… искам да кажа, той вероятно няма да се намеси.
— От самото начало ти казах — спокойно отвърна Манко. — Дори не исках да обжалваме.
Служителят по изпълняването на екзекуцията, слаб, наглед делови мъж, който приличаше на чиновник от зърнената промишленост, закопча с белезници китките на Манко и му махна обувките.
Началникът на затвора ме подкани с жест да изляза навън и аз отидох в коридора. Противно на масовата представа за мрачно, готически зловещо преддверие към залата за екзекуции, това крило на затвора наподобяваше повече на твърде осветен коридор на неделно училище. Той сведе глава към мен:
— Е, подразбрахте ли нещо, отче?
Вдигнах очи от излъскания до блясък линолеум.
— Струва ми се, че да. Каза ми за една хижа край езерото Бадин. На западния бряг. Знаете ли я?
Надзирателят поклати глава.
— Но ще изпратим полицията да претърсят мястото с кучета. Надявам се да открият нещо — и добави шепнешком: — Господи, силно се надявам.
С това приключи моята мрачна задача в тази мрачна вечер.
Затворническите свещеници винаги извървяват последните тридесетина метра с осъдените, но рядко се използват като крайна мярка за измъкване на информация от затворниците. Бях се посъветвал с епископа и тази мисия видимо не нарушаваше обета ми. Все пак несъмнено си беше измама и щеше да ме гнети, предполагам, доста дълго време. Макар че щеше да ме гнети по-малко от мисълта за тялото на Алисън Морган, което лежеше в неосветен гроб, чието местонахождение Манко непреклонно отказваше да разкрие — последното му средство, както каза той, да я предпази от баща ѝ.
Алисън Кимбърли Морган — преследвана безмилостно месеци наред, след като зарязала Манко след втората им среща. Отвлечена от собственото ѝ легло и прекарана през четири щата, издирвана от ФБР и стотици полицаи, тръгнали по следите им. И накрая… накрая, когато станало ясно, че бленуваните планове на Манко да живеят заедно във Флорида никога нямало да се осъществят, била наръгана с нож смъртоносно, докато — както изглежда — той я притискал до себе си и ѝ казвал, че сърцето му не е достатъчно голямо, за да побере цялата любов, която изпитва към нея.
До тази вечер единствената утеха на родителите ѝ беше фактът, че е умряла бързо — кръвта ѝ, изобилно разлята върху предната седалка на неговия додж, беше доказателство за това. Сега оставаше поне надеждата, че ще я погребат подобаващо и така ще ѝ отдадат поне частица от обичта, от която, може би, а може би не, са я лишавали приживе.
Манко се появи в коридора. Беше обут с хартиени пантофи за еднократна употреба, каквито носят осъдените към залата за екзекуции. Надзирателят погледна часовника на ръката си и му направи знак да върви към дъното на коридора.
— Отиваш си с мир, нали, синко?
Манко се изсмя. Той беше единственият сред присъстващите, в чиито очи се четеше покой.
И защо не?
Скоро щеше да се присъедини към своята истинска любов. Щяха да бъдат отново заедно.
— Хареса ли ти историята ми, франк?
Потвърдих. След това той ми се усмихна по някакъв особен начин — изражение, което сякаш съдържаше нотка на прошка и на още нещо, което мога да нарека предизвикателството на несломимия Манко. Навярно, замислих се аз, нямаше да ми тежи толкова много тазвечершната измама, колкото простичкият факт, че никога нямаше да узная дали Манко беше искрен с мен или не.
Но кой ли можеше да разбере? Той беше, както вече казах, роден актьор.
Началникът на затвора ме погледна.
— Отче?
Поклатих глава.
— Опасявам се, че Манко се отказва да получи опрощение — казах аз. — Но би искал да му прочета няколко псалма.
— Алисън — искрено каза Манко — много обича поезия.
Извадих библията от джоба на дрехата си и щом поехме към дъното на коридора, крачейки рамо до рамо, започнах да чета.
Урок по покер
— Искам да участвам в някоя от вашите игри — каза момчето.
Наведен над хамбургера си в кафенето на Анджела, Келър вдигна очи към русия младеж, застанал прав до масата му със скръстени ръце и разкрачени крака, опитвайки се да изглежда спокоен. Всъщност момчето имаше вид на животно, което се старае с всички сили да се задържи право на задните си крака. Изглеждаше симпатичен въпреки глупавите очила с дебели черни рамки, които беше сложил, бледото си лице и мършаво тяло.
Келър реши да не кани момчето да седне.