— Какви игри? — попита той, като отхапа от хамбургера и погледна часовника си.
Момчето забеляза жеста му.
— Ами например онази, която започва в осем довечера.
Келър се усмихна — дочу тракането на един от товарните влакове, които пресичаха периодично този район от северната част на града. В главата му внезапно изплува приятен спомен от мелодичното подрънкване на чашите на бара при преминаването на една такава дизелова композиция точно в момента, когато преди шест месеца сваляше своя флъш23, който му спечели ценна ваза за 56 320 долара от трима бизнесмени от южната част на франция. Тогава Келър спечели скъпата ваза само двайсет минути след обявяването на първата миза. Мъжете бълваха френски ругатни, но продължиха да губят и в края на онази дъждовна вечер се разделиха с още седемдесет хиляди.
— Как се казваш?
— Тони Стинглър.
— На колко си години?
— На осемнайсет.
— Дори ако има някаква игра, каквато всъщност няма, ти не можеш да играеш. Непълнолетен си. Няма да те пуснат в бара.
— Тя обаче ще се играе в задната стая на Сал. Няма да е в бара.
— Откъде научи това? — попита намръщен Келър. В края на четиридесетте, този мургав мъж беше все така силен и здрав както преди двадесет години. Когато задаваше въпроси с такъв тон, човекът насреща му преставаше да се прави на хитър и отговаряше точно и ясно.
— Имам приятел, който работи в пицария „Маркони“. Той е дочул разни неща.
— Кажи на тоя твой приятел, че трябва да внимава какво чува. И още повече да внимава на кого казва онова, което е чул.
Келър отново се приведе над хамбургера си.
— Виж — хлапето бръкна в джоба си и извади от там пачка банкноти. Предимно стотачки. Келър, който играеше хазарт от много по-ранна възраст от тази на момчето срещу него, можеше лесно да отгатне каква сума има в пачката. Хлапакът държеше в ръка около пет хиляди.
— Сериозен съм, човече — каза Тони. — Искам да играя с теб.
— Откъде взе това?
— Имам ги — повдигна рамене момчето.
— Не ми пробутвай разни детски залъгалки. Ако искаш да играеш покер, трябва да го направиш по правилата. А едно от тях гласи, че всеки играе със свои собствени пари. Ако си ги откраднал, веднага разкарай задника си оттук.
— Не съм ги откраднал — каза момчето, снишавайки гласа си. — Спечелих ги.
— На карти или от лотария?
— На карти.
Келър отхапа солидна хапка от хамбургера и отново вдигна поглед към момчето.
— Защо с мен? Има много други, с които да играеш.
Западащият град Елридж с население от около 200 000 се намираше в индустриалната стоманодобивна зона край голямата сива река Индиана. Освен че му липсваше класа, градът бе затънал в доста греховни занимания. Проститутките и стриптийз танцьорките бяха обичайна гледка. Но най-големият бизнес в града бе незаконният хазарт и причината за това беше съвсем практична — Атлантик сити и Невада не бяха много близо, а малкото индиански казина с лицензирани маси за покер събираха долнопробни аматьори.
— Защо с теб ли? — попита Тони. — Защото си най-добрият играч в града, а аз искам да играя с най-добрия.
— Какво пък беше това, някакви тъпи лайняни залпове в стил Джон Уейн.
— Кой е Джон Уейн?
— Господи… ти не си от нашия отбор, хлапе.
— Има още много от тези, там откъдето ги вземам — момчето стисна пачката. — Доста много.
Келър махна с ръка към парите и се огледа наоколо.
— Разкарай ги оттук.
Момчето ги прибра обратно в джоба.
Келър отново заби зъби в бургера, мислейки за времето, когато не много по-голям от това хлапе започна да проправя пътя си в покера, като се стараеше да участва в колкото се може повече игри. Единственият начин да научиш покера е да играеш за пари срещу най-добрите играчи, до които можеш да се докопаш, ден след ден, ден след ден. Да губиш и да печелиш.
— Откога играеш?
— От дванайсетгодишен.
— А какво мислят родителите ти за това, което правиш?
— Те са мъртви — каза хлапето с равен глас. — Живея с чичо си. Когато е тук. А той често отсъства.
— Съжалявам.
Тони вдигна рамене.
— Слушай, аз не бих допуснал в играта никой, който няма препоръки от някой надежден човек. Така че…
— Играх два пъти с Джими Лоугън. Познаваш го, нали?
Лоугън живееше в Мичиган и беше достоен играч. Залозите не бяха големи, но Келър беше изиграл няколко много добри игри срещу него.
— Иди си вземи сода или нещо друго. Върни се след двайсет минути.
— Хайде, човече. Не искам…
— Отивай за сода — изсъска мъжът. — И ако пак ме наречеш „човече“, ще ти счупя пръстите.